Рано сутринта като пъргава мома обличам носията, този път взимам тази на Меги, тя моята. Снимаме се на малката веранда на баба Тодора, която се е запиляла някъде по двора. С нетърпение вече тръгваме към боровата гора, от която чак в селото се чуват песни и танци.Преди това обаче, спираме при Димитър. Той е грънчар. До сергията му с глинени гърнета, свирки, стомни и лъжици има грънчарско колело или точарско, както ме поправя по-късно той. Митко е от Троян и е майстор от 15 години. Неволята го е принудила да се захване със занаята, но никак не съжалява затова. Сядаме да опитаме и ние да сътворим нещо. Оказва се, че това никак не е лесна работа. Никак. След като добре сме се поизцапали с глина, с Меги благодарим на Митко и се сбогуваме.

Пред входа на мегдана днес има още повече хора. Някои дори не са спали, или са легнали малко преди изгрева, но по нищо не им личи. Сърцата им танцуват, а усмивката не слиза от лицата им. Днес се запознавам и с Роси. Дошла е на фестивала със семейството си. Тя тъче на стан. Хоризонтален стан. Това е нейно хоби, което мечтае един ден да превърне в професия. Роси тъче от три години, и прави това всеки ден и всяка една свободна минута. Питам Роси, каква е разликата между вертикалния и хоризонталния стан, защото дори не знаех, че становете така се различават. Оказва се, че вертикалния е по-бавен и ограничен във възможностите да изработва различни по сложност неща. Любопитно ми е, колко време отнема изработката на една средно голяма черга, а Роси компетентно отговаря, че това зависи от сложността на заложения модел. Любовта към този вид занаят Роси открива именно тук, на фестивала на народните носии преди три години, когато идва за пръв път. Оттогава тя и семейството й не пропускат събитието. Аз също мисля да ги последвам.


Изгубвам за миг Меги сред колоритния народ, но знам, че е някъде при вкусните гозби или напитки. На меката сцена от трева излиза Танцова школа „Възрожденци”от Варна. Спирам и затаявам дъх. Освен краката, сякаш душите им танцуват. Извиват се в хоро и стъпките им са така леки, носят се като по облаци от памук. Завършват с хорото „Пазарджишка копаница“. Едва смогвам да проследя стъпките им. Всичко е така бързо и ритмично, но те са безгрешни и стъпват като по конец, еднакви, правилни и бързи. Следва поклон, а наоколо овациите не стихват.


Ръкоплясканията изведнъж секват от гърмежа на пушка, и на сцената излизат кукери, които звънливо приглушават всеки говор и шум. Поглеждам към дърветата, между пролуките на стволовете забелязвам, че денят се е стопил и последните слънчеви лъчи, сбогувайки се, галят сенките на потопилите се в танца участници.

Предстои най-интересното от програмата на фестивала. Нестинарските танци върху жарава. Огънят вече гори, а около него се събират всички гости. След доста дълго очакване все пак започват. Около огъня се разпръсква вода, след което горящите дърва се отстраняват и остава само жаравата в тъмнината на вечерта. Младо момиче в бяла риза и икона в ръце изпълнява танц около жаравата, след което смело стъпва върху горящите въглени и прекосява кръга с босите си крака.

Всички ръкопляскат екзалтирано. След няколко изпълнения възрастен мъж, също от програмата, с дете на ръце и боси крака самоуверено крачи върху горещите въглени. Наблюдаващите избухват в поздравления и бурни аплодисменти. След края на шоуто всеки, който желае, може да се пробва върху горещата площ. Не липсват мераклии и няколко девойки и момци се втурват боси запретнали крачоли и поли. В другия край на голямата поляна вече пламти буен огън достигащ близо 10 м. височина. Еква ритмична народна музика и покрай огъня се извива огромно хоро. Жеравна танцува.


В полунощ с много емоции, и мъничко тъга от отминаващото събитие с Меги тръгваме по вече познатите улички към бабината къща. Зад нас остават неспиращата музика, веселите хора, пъстрите сергии. С Меги си споделяме емоциите и преживените усещания докато крачим бавно в тъмното, наоколо започва да стихва шумът и компания ни правят само щурците. Вдигам глава и дълго гледам в ясното небе, търся падаща звезда. Познайте какво ще си пожелая…