Колко пъти този месец се видяхте с приятели? И колко пъти взехте телефона и просто звъннахте на стар познат да го чуете? А колко пъти използвахте интернет пространството, за да попитате някого как е? Не, не се оправдавайте отново с липсата на време, защото почти всяка вечер “срещате” приятелите си във фейсбук. И понякога тези “виждания” с тях продължават с часове. Запитвали ли сте се от какво ви лишава удобството, наречено интернет? Няма как да не сте. Тази тема е една от най-дискутираните през последните десетина години. И все пак, макар и да коментираме много често, ние продължаваме да сме лице в лице с приятелите си все по-рядко. Оказва се, че приблизително 40 % от нас предпочитат да си “приказват” в мрежата, отколкото очи в очи.
Защо? И дали това наистина е вид пристрастяване?

Е, да, има известни преимуществата в чата.
- печелите време- много по-лесно е да седнеш пред компютъра за 15 минути да напишеш пет изречения и с това да си се “отчел” пред когото трябва. Не губиш време да се оправяш и обличаш, да шофираш или да чакаш на автобусната спирка.
- не харчите пари- виртуалното “кафе” ви е напълно безплатно
- можете да общувате дори с хора, които не са ви приятни
- можете да скриете киселата си физиономия и негодуванието си от нечие мнение
- можете да бъдете напълно искрени и да си кажете всичко, без да се налага да се чувствате неудобно, гледайки отсрещната реакция или направо предизвиквайки конфликтна ситуация. В нета тя много бързо може да приключи с преминаването ви в режим офлайн.
Всъщност, както на живо, така и зад монитора, вие сами решавате до колко ще бъдете себе си. Ако очи в очи сте лицемерни, много вероятно е и в скайп да сте такива и обратното.

А сега си припомнете и запомнете какво губите, избирайки чата пред реалното общуване с близки, приятели и познати.
Не можем да говорим за пълноценно общуване, когато нямаме размяна на погледи, жестове, усмивки, не чуваме интонацията на гласа. Къде всъщност тогава е смисълът на самото общуване? Във виртуалното пространство ние не се съобразяваме с нищо, губим навиците си на поведение в реален разговор. Не можем да преценим действително ситуацията и човека срещу нас. В скайп може да е лесно да скриеш негодуванието си от даден коментар да речем, но не можеш и да покажеш истинските си чувства и радостта си, искреността и непринудеността си. Нима емотиконите могат да заместят сълзите или блясъка в нашите очи? Нима един усмихнат емотикон е способен да ни развесели истински? И как точно разбираме, че тази усмивка не е фалшива?

Ами хванатата ръка, силната и истинска прегръдка? И от тях ли бягаме, избирайки този начин да бъдем “близки” с хората, които ценим? За голяма част от нас виртуалният свят е свобода, място, където можем да си кажем всичко, без да осъзнаваме, че тази свобода всъщност ни приковава във веригите на нереалното, изкуственото, наложеното. Ние робуваме на машини, които реално по-малко ни свързват, отколкото разделят. Нима можем да съпреживеем истински случка от нечии живот, гледайки как на монитора ни просто се редят изречение след изречение- голи думи, украсени с някоя друга анимирана физиономийка? Не се ли опитваме донякъде да се скрием от чуждите проблеми, да избягаме от действителността, превръщайки я в част от една машина, която просто включваме и изключваме, когато имаме време за губене? Предпочитанията ни към чатовете не са ли всъщност израз на неспособността ни да бъдем открити, уверени и да вярваме в личността си, в начина си на изразяване очи в очи, в езика на тялото си?

И накрая няколко думи за пристрастеността.

Експерти твърдят, че в края на 2012-та година броят на развилите зависимост към интернет е бил около 600 хиляди души, като още два милиона и половина са застрашените от “болестта”. Темата е безкрайно обсъждана и не един и два експеримента доказват, че този вид зависимост определено може да бъде много сериозна и опасна и въпреки това....Ако имате семейство, от което получавате ежедневно любов и разбиране....Ако имате деца, които “се вместват” в почти цялото ви свободно време....И, ако имате и твърде отговорна и натоварена професия....Съмнявам се, че може да се пристрастите към този “наркотик”. Просто времето няма да ви го позволи.

Иначе....вглеждайте се по-често в реалните човешки лица и в техните “емоции”. Със сигурност ще научите много повече дори за самите себе си, отколкото, когато пращате или получавате анимирани лица на поразия.