Всеки ден ми дава поводи да се замислям за понятия като лоялност и справедливост. Казусите са много. От сериозните: да докладвам ли за нарушение направено от мой близък? До по-леките форми като: има ли право велосипедист да се пречка на автомoбилите по пътя като няма велоалеи?; да ползвам ли безжичния интернет на съседа?; да помогна ли на приятел, който ме е предавал?; или да бъда ли безкрайно честна пред приятелка, като ѝ кажа, че неволно ме е обидила, пренебрегнала или просто не се е облякла прилично?

Да вземеш правилното решение не е лесна работа. Най-често се люшкаме между две възможности. Едната е на обществените норми, правила и ценности. Втората е изборът на по-малкото съпротивление, където се оставяме на емоцията, личното мнение или себелюбието си.

Изтъкването на аргументи за всяка теза не винаги накланя везните в полза на някоя от тях. Тогава просто искаме за замижим и да посочим произволно едната. В такъв момент не мога да не си спомня за Темида, древногръцката богиня на правосъдието. Като символ на справедливостта, тя обикновенно е изобразявана с превръзка на очите, което ѝ позволява да остане безпристрастна при отмерването на проблема със своята везна. Дъщеря на Уран (небето) и Гея (земята), Темида умело напипва равновесната точка между двете крайности. Но за разлика от боговете, които винаги знаят кое и как е най-правилно, хората се колебаят по въпроса за истината.

Как да постъпим? На първо място, добре е да разбираме в какво всъщност се състои дилемата и какви са реалните опции. Проблемът обикновено е свързан с отнемането на част от нечия законова свобода. Дали да отстъпя от моята или да открадна от чуждата? Ползвайки пространството/интеренета на друг, отнемам ли от изконните му права? Преча ли му? Премълчавайки пред приятелка, ограничавам ли свободата на взаимоотношенията ни? Може би прекалено често изборът се свежда между мен и другите. А този въпрос вече е от морално естество.

Някои хора смятат, че е „голяма хапка“ да постъпиш според дълга си, съобразявайки се с благото на околните. Може и да имат право. Защото това означава да пренебрегнеш собствените си желания и щастие. Други пък мерят със свой аршин и са изградили принципите си без да се съобразяват с останалите. При последните се наблюдава явлението „карай до откат“ и „щом никой не ме спира, значи може още“. Личната цензура се отдръпва заедно с възпитанието, ценностите и благоприличието. Съвестта и „моралният закон вътре в мен“ заспиват. А когато няма правова държава, нещата се задълбочават до престъпни деяния.
Интересен е фактът, че древните са отдали правилното отсъждане именно на женски бог. Наред с другата богиня на истината в Гърция, наречена Дике, в римския канон божеството отново е от женски пол- Юстиция. Вероятно справедливостта и равноправното отношение попадат в женското начало у човека, включително у мъжете. Явно е по-скоро женска позиция броденето по вододела в колебание, докато мъжкото начало предпочита по-категоричното мнение. Несъмнено, защото именно майката сплотява членовете на семейството като равни, а бащата е склонен към крайни мерки и забрани. И все пак нещата са относителни.

Едно обаче винаги прави впечатление- справедливият човек, който остава честен както към другите, така и към себе си, е препатилата и житейски порасналата личност. Няма как да разбираш кое е правилно, ако не си вкусил от несправедливостите и ако не си причинявал такива. Защото първото те научава да се защитаваш и да уважаваш себе си. А второто- да бъдеш милостив и да се поставяш на чуждо място. Справедливият човек знае, че „аз“ е същото като „ти“, всяко с тъждествени страхове, болки, мечти и желания. Наранявайки другия, причиняваме страдание на нас самите. Ето защо е добре от време на време да си припомняме цитатът от „Библията“: Обичай ближния си както себе си. Там някъде е истината. Там някъде е и свободата ни.

картина: annabella55.deviantart.com