Дано сте имали прекрасна вечер с любимите хора. Хапнали сте вкусно, обсъдили сте нещата от деня и живота, дано впрочем да го правите всяка вечер…

У нас сготвих за всички ни лозови сармички с повечко праз и булгур. За другите - с чеснов сос на основата на кисело мляко, за мен – без. Запалих свещ, оранжева за оживление на масата, розите от годишнината преаранжирах и толкова беше напълно достатъчно за атмосфера.

Иначе вечер като вечер – каката от балет се връща, малката - от ясла, мъжът - от работа ги прибира и двете, аз от магазина - да напазарувам…Суетня, миене на ръце, кой какво му е на главата, малко мрънкане. Понякога не осъзнаваме как именно тривиалностите ни правят семейство. Навиците ни, отношенията ни, установените порядки. Тревожим се повече за „големите неща” – „Той дали все още ме обича?”, „Дали обръщам внимание на децата?”, „Какъв човек възпитаваме, дали се справяме”, докато малките открито пренебрегваме, обявявайки ги за битовизъм, баналност и рутина.

Оглеждам се снощи ей- така – голямото дете обяснява как се скарали днес в двора с едни третокласнички и как нашите победили благодарение на момчетата от класа, които ги защитили. Малкото бърше дупетата на 4-5 мечета, подредени в строй, и вече един пакет мокри кърпички е на внушителна купчина, докато тя се възмущава от хигиената на мечетата. Мъжът ми полива цветята и обяснява как е купил течна тор за зеленолистни растения, а я забравил в служебната кола.

“Аз стоя в средата на стаята и просто съм отворила всичките си сетива да усетя този миг. ”

Нали знаете крехкия момент, когато всички у дома са здрави, сметките са платени, заеми няма, има добро настроение и сякаш цари някакво оживление сред хората – това ще наречете щастие? Не аз наричам осъзнаването на всичко това – щастие…

От постите или не, но последно време погледът ми се обръща навътре някак. Попадам в мигове на съзерцание и някакви размисли, без да са нещо особено все пак, да ги наречем просветление или катарзис, но ги има…Не вярвам, че е само от постенето, но моменти като вчерашния се случват все по- често. Освен това, имам чувството за лекота – то идва първо физически определено. Не че преди съм се тъпкала, поддържам постоянно тегло от 17 годишна – 53 килограма +/ - 2 кг, когато кърмех и когато работех в един ресторант. Но лекотата я усещам за първи път и тя няма нищо общо с килограмите, макар вече няколко пъти ми казват, че съм и отслабнала. Стъпвам по- леко и сякаш разсъждавам по- леко, сякаш малко над нещата…

Вече мисълта: „Какво постно да сготвя”, до скоро с елемент на паника, отслабва натиска и знам, че дори хляб с лютеница и маслини – пак ще ми е вкусно. Честно казано, какво става вътре в мен, ми става много по- интересно за наблюдение, отколкото какво ще се случи на масата…

И все пак, в моя услуга, по темата с менюто има неочаквана развръзка.

Чета днес при Хера, че на Катерининден, 24 ноември, се меси питка да се омилостиви шарката и да не закача децата. Е, кажете ми, това ако не е поличба! В яслата на малката от вчера има обявена карантина от варицела. Значи ще се меси за св. Екатерина сладка питка. С мед едва ли ще намажа ключалката, но питка определено ще има.

“Всичко е толкова навързано и неслучайно, ако имаш сетивата да търсиш връзките. ”

Дали постите направиха това, мога да гадая, но е факт, че нещата, хората стават малко по- ясни и отчетливи, сякаш ги виждам в нова светлина. Малките големи неща, за които имаме малко позакърнели сетива. Обикновените хора с необикновените си думи, съдби и привички – всичко е чудно и необикновено, ако развиваме сетивата си да виждат именно това.

Ако искате да проследите заедно с мен Коледните ми пости ден по ден, заповядайте тук