Ако внезапно ни поканят да изредим от какво се оплакваме в живота си, вероятно няма да се затрудним да изброим няколко неща. Независимо как подхождаме към тези проблеми, има нещо успокояващо в това, че знаем поне конкретните им имена.

Как обаче да се справим, ако страдаме от мъглявия синдром, наречен:

“Неудовлетвореност?”

Здрави сме, децата са здрави, разбираме се добре с половинката си, доходите ни са прилични, дори ходим на почивка от време на време, но... нещо ни човърка отвътре. Интуитивно знаем, че не това е Животът, който точно искаме, но цялото ни интелектуално познание и речников запас не стигат, за да назовем липсващото парченце от пъзела и да си го потърсим. Какво да правим?

Първо да определим точно как се чувстваме. Виновни изказвания от типа: „Всичко си имам, не би трябвало да съм неблагодарна, по света има толкова страдащи и болни хора!“ няма да ни помогнат. Човек трябва да е благодарен, за това, което има. Но благодарността е истинска, когато идва от сърцето, а не, когато е логически изведена от главата.

Така че преди да дораснем да чувстваме благодарност, трябва да сме честни пред себе си за това какво е усещането в нас – гняв, страх, тъга, вина, тревожност, отчаяние, раздразнение? Ако не можем да определим емоцията, можем да наблюдаваме телесните си симптоми. Всяка емоция има определен израз в тялото ни.

“Важно е да приемем чувствата си, без да се осъждаме и без да ги окачествяваме като неподходящи.”

Втората стъпка е да определим какво ни прави щастливи в живота. Тук помага техниката на спонтанното писане. Вземете лист и напишете: „Това, което искам в живота си е ...“ допълнете с каквото ви хрумне в продължение на двадесет минути.

“Когато не осъществяваме контрол от разума си, сме много близо до интуитивните си желания. ”

Така намаляваме риска да гоним чужди мечти – например тези на родителите ни и премахваме всички „трябва“ от списъка си за идеално бъдеще.

Спомнете си за какво сте си мечтали като дете, какви са били дарбите и заложбите ви – децата са най- необременените същества. Кога е бил най- хубавият период от живота ви – с какво сте се занимавали тогава, как сте се чувствали? Какви са мечтите ви сега? Какво бихте правили, ако избирахте абсолютно свободно? Кои отговори се повтарят от различните техники? Те са най- близо до истинското ви призвание.

Третата стъпка е да започнем отнякъде. Тук е моментът, когато зъболекарката ми, след като си спомни детската си мечта да танцува, въздъхна отчаяно: „Всичко това е прекрасно, но когато си с деца и си се утвърдил в професията си, какво можеш да направиш?“ Макар пътят ни към удовлетвореността понякога да включва сериозни промени като смяна на професията или развод, това съвсем не е задължително. В случая един курс по танци би свършил чудесна работа.

Колкото по– сложен план за приближаване към мечтите си сме създали, толкова по- голяма е вероятността да не се захванем никога с изпълнението му. Третата стъпка е най- важната, колкото и да е мъничка.

“Може дори да не сме сигурни, че е в правилната посока, просто действието ни е от значение.”

Дори да се заблуждаваме, че сме открили призванието си, почнем ли да действаме, животът ще ни направлява сам, за да се коригираме. Стартът може да включва записване на някакъв курс, общуване с хора, които живеят така, както вие бихте искали, отделяне на време за четене книги или статии в интернет по темата, изобщо всичко, което ще ви потопи в тази атмосфера.

Начало е дори да договорите със семейството си, в кои дни и часове ще практикувате хобито си. Защото най- често ни спъва собствената ни съпротива да признаем пред близките си, че имаме нужда от други източници на радост и че няма да се справим без тяхната подкрепа и разбиране.

“Най- често ние съдим себе си много по- строго, отколкото биха ни осъдили другите.”

Четвърта стъпка: преодоляване на синдрома на Харпията. Харпията е същество от гръцката митология, което цели да омаловажи труда и усилията ни чрез унищожителен вътрешен диалог. Към нейния глас принадлежат всички обезверяващи размисли върху това, че нямаме достатъчно талант, че нямаме нужните знания, че изоставяме важните си ангажименти, за да гоним мечтите си, всичко, което ни разколебава и ни държи в плен на стария ни живот.

В пакет с размислите са и съответните разсейващи ни действия – чистене, готвене, пране, гледане на телевизия, безсмислено ровене в интернет, говорене по телефона. Оправданията са болестно състояние, което трябва да излекуваме, ако искаме пълен с удовлетворение живот.

“Подходящият момент да започнете удовлетворяващ живот е точно сега.”

Ако целите ви се виждат големи и недостижими, просто ги раздробете на обозрими „целички“. Фантазирайте смело, разчупете някой досаден навик, общувайте с хора с вашите интереси, окуражавайте и другите да се променят, пазете границите си от недоброжелатели, но и приемайте подкрепа, ако ви предлагат. Всяка промяна, всяко движение от закостенялост към динамика ще ви приближи към мечтания живот.