Сигурно сте забелязали как изглеждат масово хората около вас? А какво ще кажете за един израз, който не рядко чувате – “все ми е тая”? Ето това може би е нещото, което трябва наистина да ни безпокои и което не бива да подминаваме с безразличие.

Именно безразличието и безчувствието са пагубни за всички нас. А днес много хора са точно такива - затънали до уши в собствените си несгоди, себични и дребнави, подминаващи чуждите проблеми с “добре, че не се случи на мен”, неспособни да съчувстват.

Но какво всъщност е безразличието и кое го поражда? Средата, в която живеем? Разбира се, че не. Отговорът е само и единствено вътре в нас, в липсата на онзи живец, който прави живота точно такъв, какъвто сами го пожелаем.

Да ти липсва съпричастност към самия живот, да си равнодушен към всичко и всички определено е състояние, което можем да опишем като смърт за душата. Безразличието е и липса на вяра в каквото и да било, а без нея едва ли можем изобщо да си представим едно смислено съществуване. Защото не вярвайки в нищо, ние и не правим нищо или дори да правим, то не ни се получава. Някои казват, че най-големият грях към ближния е ненавистта. Други - че безразличието е още по-голямо прегрешение. Трети твърдят, че любовта прощава всичко, че тя е готова да приеме дори лъжата, обидата и предателството. Но онова, което никога не може да прости, е именно апатията, липсата на каквото и да било чувство.

Да, равнодушието определено е нещо много по-страшно, отколкото си мислим, че е. Защото, когато душите ни са като парализирани, много трудно намираме изход. И сякаш трябва да дойде някой с вълшебната пръчица и да освободи или върне емоциите в нас - емоции, потънали някъде в бездните на душите ни или просто излетели през комините на сърцата ни.

Някои го наричат просто нежелание за промяна. Други, обаче могат да ви убедят точно в обратното, определяйки безразличието като начин да се съхраним. Да съхраним онези хубави чувства, които трябва да даваме на хората, за самите себе си или за правилния момент, а може би човек. Но дали това да си спестиш една добрина, която имаш възможност да сториш, трябва да се нарича съхранение? Не е ли по-скоро егоизъм? Дали всъщност се съхраняваме, когато пазим най-дълбоките си чувства, заключени вътре в нас?

Вярно е, че не можеш да се грижиш и да обичаш всички по равно. Винаги сме най-всеотдайни и готови да помогнем по отношение на най-близките ни хора. Но дали безразличието към някого, протегнал ти ръка за стотинка на улицата, не предопределя апатията ти към всички по принцип? Защото, ако сме добри и сърдечни, просто ще бъдем такива...към всички. Няма как да си добър към детето си и да си лош към останалите деца, особено към онези, които се нуждаят от помощта ти. Да сме съпричастни към близките ни вкъщи и безразлични на улицата към останалия свят, не е ли точно това, което твърде добре сме “усвоили” напоследък? Някой беше казал, че равнодушието, с което хората по принцип се отнасят към добродетелта е по-ужасно и от най-големия грях.

Дали от отчаяние, дали от силна и продължителна болка, дали от липса на нещо или някого, дали просто от това, че ни е писнало....причини има много. И все пак- основната е една и тя се нарича липса на любов. Защото, когато обичаме, имаме желание и воля, целеустремени сме, знаем къде искаме да бъдем днес, утре и дори след години.

Всеизвестно е, че тежките енергии и емоции са в състояние да затворят сърцето ни за много дълъг период от време. Повечето от нас са препълнени с емоционални травми, които няма как да бъдат игнорирани. И дори много да искаш да забравиш и сърцето ти отново да е отворено към всичко прекрасно и светло, ти не можеш да му повлияеш с ума си. То действа по свое усмотрение и само разтваря прозорците си за слънчевите лъчи. Но и само затръшва силно вратата след себе си.

Всъщност безразличието към определен човек не е толкова страшно. Важно е никога да не оставате равнодушни към слънцето, земята, въздуха и водата...към красотата на цветята и шума на морските вълни, към магията на всичко хубаво, което е около вас.

Най-вече в онези моменти, в които се чувствате затворени в оковите на собствената си душа. Защото всеки от нас се сблъсква с дните, в които се чувства някак чужд, некомфортно му е, неуютно и мрачно...И все пак - по-добре да сте тъжни или ядосани, негативни към случващото се около вас, отколкото безразлични....Дори омразата показва, че все още умеете да изпитвате нещо.

А когато си равнодушен, как показваш, че си някой, че си там, че си жив и участваш в живота си? Как завяваш себе си пред света? Точно никак, все едно те няма. А това не е така, нали?