За Ломбок чух случайно. Идеята да посетя Индонезия беше отлежала достатъчно дълго, беше се оформила и чакаше момент да я осъществя. През една хладна майска вечер в Мароко, реанимирайки след ден сърфинг, приятелката, с която деляхме стая, заяви, че този остров трябва да се посети задължително. След което описа примамваща картина на място с малко хора, неразвит туризъм, бели плажове, кристално прозрачна топла вода, чудни вълни за сърф.

Тъй като идеята ми за рай се доближаваше максимално до описаното (без острия коралов риф, над който се разбиваха вълните за сърф), по пътя обратно вече бях твърдо решила да включа Ломбок в моето пътуване до Индонезия. Ден след като пристигнах в къщи пратих мейл до единствения сърф кампус на острова и седмица по-късно престоя там беше уреден. Нямах си идея какво да очаквам, исках да оставя нещата да си се развиват около мен по техния си начин, а аз като гъба да попивам цветове, гласове, движение, ухания. Да попивам спомени.

Пътешествието ни в посока Индонезия, което се състоеше от посещение на Ломбок и Бали и надежда за чудни вълни за сърф и на двете места, започна с два коктейла Сингапур Слинг които изпих веднага след излитане с надеждата дванадесетте часа полет до Сингапур да минат по-бързо. Какво може да прави човек по време на дълъг полет с изключение на това да се налива с екзотични коктейли? Четене, писане, плетене, редактиране на снимки на айпада, взиране в тавана или в красивите, сякаш излезли от матрица стюардеси на Сингапурските авиолинии.

По принцип обичам да летя, но презокеанските полети си остават дълги и в един момент човек започва да се пита дали не се е родил в самолета. Така или иначе след няколко времеви зони кацнахме в Сингапур и почти веднага се прехвърлихме на по-малък самолет, с който само за няколко часа пристигнахме в Ломбок. Прелитайки над острова под нас, видяхме вулкана Ринджани, вторият по големина в Югоизточна Азия.

На малкото летище на което кацнахме нямаше почти нищо. Строг чичко сложи в паспорта виза за три седмици, удариха печат, взехме багажа (забравих да спомена, че пътувах с любимия) и излязохме от сградата, където ни обгърна горещина и гъмжило от хора, повечето от които - таксиметрови шофьори. Трафикът и начинът на каране в Индонезия е преживяване, за което си заслужава да се напише отделен разказ. По принцип там се кара в лявото платно. Не случайно казвам - по принцип. Много често се чудех, дали действително е така. Всеки кара по най-невъзможен зигзаг, избягвайки на милиметри превозните средства наоколо. Камиончета, моторетки, всякакви трошки и различни домашни животни - всичко се движи както и където му падне. Всеки, който има клаксон, го използва почти непрекъснато.

Пътувайки към кампуса си мислех, че с такъв стил на каране всеки шофьор в Европа не само би загубил книжката си завинаги, но и биха му треснали глоба, която да плаща с години. Потънала в подобни мисли не забелязах как таксито ни зави по прашен и неасфалтиран път, който се виеше между поляни с рехави палми и пусти малки плажове. В един момент от нищото изникна малко село - Групук. С ниски къщи приличащи по-скоро на бараки, с малки, криви и прашни улички, забързани хора облечени в традиционния саронг, весели и шумни хлапета, тичащи нагоре-надолу.



Преди още да попия всичко това, пресякохме селото и пристигнахме в кампуса. Голямата двуетажна къща бе направена изцяло от бамбук. От един хамак, опънат на терасата, чухме някой да ни приветства с: "Добре завърнали се у дома". И това точно описа как се чувствах в този момент. Все едно живеех тук от години.



В кампуса, който се оказа изключително спартански обзаведен, имаше още около 15 души, пристигнали откъде ли не. Хубавото на такива места е, че човек среща сродни души, с които дели една страст и общо взето близки интереси. Създава приятелства, които остават за дълго, понякога - завинаги. Когато делиш с някого водата си, хавлията си, когато сте блъскани и въртени заедно из вълните, когато сте дезинфекцирали един на друг охлузванията си и сте прекарали вечерите в разкази за минали и бъдещи приключения - това създава връзка, която трудно хваща ръжда.

На следващата сутрин, още сънени, се запътихме с дъските за сърф под мишница към лодките. Защо лодки? Защото пътища до там, където се разбиваха вълните, просто няма. Тук трябва да поясня нещо за вълните, които се образуват от кораловите рифове. Това обикновено са чудесни, добре оформени, като извадени от списание вълни. Вълни, които те подемат и носят като вълшебно килимче. Топли, яркосиньо-зелени вълни, които могат и да те забият в острия коралов риф, само на два-три метра под тях. Лодките пък са традиционните рибарски лодки на местното население, тесни и дълги, дървени, с две греди отстрани за баланс, именно защото са тесни. С тях се отива до средата на залива, там се закотвят, ние скачаме с дъските си във водата, а след като сме готови със сърфа, се качваме обратно (труден момент е катеренето по хлъзгава лодка когато си изморен).



Та в тази свежа утрин, леко встрани от където беше закотвена лодката, се разбиваше моята първа индо-вълна. С леко свит стомах скочих от лодката, сложих около глезена каишката на кабела - моята "пъпна връв" с дъската, метнах се върху нея и загребах към вълните. Страхът ми се оказа неоснователен и скоро беше заменен с обичайната дива еуфория.

Ломбок през октомври отдавна вече не е свеж и зелен. Хълмовете са оцветени в прегоряло жълто-кафяво, растителността е повяхнала и изсъхнала в очакване на мусона, който да донесе дъжд и свежест. Въпреки това изгревите и залезите обагряха този скучен релеф в красиви златисти и розови нюанси и го правеха да изглежда така, все едно е обработван допълнително.

Ломбок в сравнение с Бали, който е само на 20 минути разстояние със самолет, е пуст и неразработен. Често чувах да казват, че Ломбок е като Бали отпреди 30 години. И си мислех - колко ли е било хубаво на Бали когато не е имало орди от туристи, десетки хотели и ресторанти, спа и какви ли не центрове, когато не е бил комерсиализиран до неузнаваемост. Другата разлика между двата острова е, че докато на Бали населението изповядва будизма, официалното вероизповедание на Ломбок е исляма. Местните жители се наричат Сасак и, както навсякъде в Индонезия, владеят множество занаяти, свързани с текстил - тъкане (икат и сонкет), батик.



Буквално под път и над път се продаваха красиви кърпи, шалове, саронги, покривки - в ярки багри, жизнерадостни и слънчеви. Попаднал тук, човек неусетно се адаптира към средата - аз, както и други гости, на втория ден се развявах из кампуса със саронг и боса, пиех Бир Бинтанг (индо бира) и опитах палмово вино. Не особено умна постъпка, като се има предвид, че често в домашно дестилираното палмово вино се слага за икономия метилов алкохол.

Дори изпуших няколко цигари от местна марка тютюн, които бяха толкова подсладени, че нищо чудно да предизвикваха напълняване при редовна употреба. И като става дума за местни неща, не мога да не спомена чудния Сасак масаж, който една възрастна жена от селото приложи върху изтерзаното ми, покрито със синини и драскотини тяло. В една тиха топла вечер, легнала на терасата, бях покрита с мека памучна кърпа, след което всеки мускул беше внимателно разтрит, раздвижен, съживен. Час по-късно бях като чисто нова и с достатъчно енергия да се спусна по Ниагара.

В тази част на острова в която бяхме, освен малкото село Групук за което споменах, няма много населени места. Градът (Кута Ломбок) всъщност по-скоро напомня малко село с едноетажни къщи, магазинчета, ресторантчета с вълшебен изглед към океана. По пътя за летището - друго село, музей на открито - Саде. Построено много отдавна, в традиционния Сасак стил и с криви миниатюрни улички из които на всяка крачка се продаваше текстил - обикновено изработен там, боядисан с естествени багри като индиго и шафран.

По време на престоя ни за няколко дена спря токът. Не на кампуса или на селото наблизо. Токът на цялата южна част от острова спря. Което ни даде уникалния шанс да се насладим на едно вълшебно, задръстено със звезди екваториално небе. Това небе ми напомни на едно друго, много по-северно, но не по-малко вълшебно звездно небе - над едно село близо до Варна, през една точно толкова гореща лятна нощ, когато тока там също беше спрял. Странно как понякога определени неща се свързват по най-неочакван начин...

Любопитно нещо е времето. Седмицата в Ломбок бе и дълга, и къса. Спомням си всеки момент така живо, все едно е бил вчера. Когато трябваше да тръгнем (следващата спирка беше Бали), не можех да повярвам, че седем дни са минали като миг. Исках, бих дала всичко, за да остана там завинаги. Още докато събирах багажа знаех, че ще се върна при първа възможност.