Майка ми вчера ми се обажда по телефона разни общи приказки да обменим, тя е на село с голямата ми дъщеря, и между другото казва: „Погребахме чичо Боко, инфаркт, ама то да беше само това, стар си беше човекът...” Минутка мълчание за комшията и скоро приключваме разговора. Едва след няколко минути осъзнавам, че

“дядо Боко беше последният жив старец на нашата улица.”
Всичките се споминаха, лица, гласове, пожълтели снимки над умивалника – заминаха си един след друг. Рак, инфаркт, инсулт, цироза, но диагнозата е сякаш друга – самота.

Сега къщите на село са празни и отвсякъде дъха на спарен въздух и разруха. Едно тихо, тихо отчаяние, безнадеждност, се пропиват и променят пейзажа неусетно - всичко сякаш се свлича. По дуварите растат треви и ги рушат, камъните падат, а няма дори кой да ги види и да ги сложи по местата. Дворовете са обрасли с бурен до колене, а едно време плочите се белееха – кокошките не оставяха зелена точица между тях. Перденцата по прозорците са избелели от времето и прашните паяжини умрели мухи по тях се виждат отдалеч. Дограмата им е засъхнала и олющена, никой не е проветрявал тези къщи с години. Чешмите мълчат, коритата им са сухи, а едно време не се спираше песента им. Люлките са свалени, топките спукани, деца няма.



Тъжна работа е тази, много тъжна. Не само защото част от детството ми живее с тези старци и част от него ще си отиде с тях. Така е с детството – светла диря, като опашка от комета, която избледнява с времето, но кометата все още гори някъде там в тъмнината. Преди нас е имало други, после ние сме тук, отиваме си и идват други на наше място. Но на тази улица никой няма да дойде. Децата на старците са в чужбина, по големите градове и все нямат време, "не милеят", както казваше баба ми, клатейки глава. Някои се запиляха, пропиха се, млади умряха, чужди хора ги погребаха. Никъде другаде няма да усетиш кръговрата на живота по-силно, отколкото на село. Никъде чувството за обреченост и примиреност, за нищожност, няма да е толкова силно. Неумолим е той, животът – дава, взима, и отново, и отново. И в това няма нищо тъжно, то е неизбежно.

Ясно е, че селото от нашето детство никога няма да се случи отново. Нищо от детството ни не може да бъде същото. Дори сценарият да се повтаря, защото някои неща са неизменни – носталгичните въздишки, с които е пропит споменът, изкривяват реалността на отминалите дни - правят я по-красива и величествена, отколкото може би е била. Тишината на следобедите е изпълнена с разказите на вещите – дървени кончета, пожълтели букварчета, пумпали, чергата под асмата, коритото със слънчева вода - безмълвни свидетели на изтеклото във времето щастие. То никога няма да се случи отново, дори и да възкресим предметите.

Сега майка и татко водят дъщеря ми на село – вдъхват живот на бабината къща за месец и виждам в очите на детето същото пламъче. Приключения, магия, волност, събира бъдещите си спомени и тя – лаят на кучето, което подскача край нея, ровенето под врежето, колко е пораснала динята от вчера, лястовиците под покрива. Откраднати мигове от едно детство, което децата вече нямат - ваканцията на село при баба и дядо...

Пристигаме да я прибираме към града и всичко се връща в главата ми, всичко е същото и все пак друго.

“Очаквам да видя старците с бастуни, наредени по пейката, мижат срещу залязващото слънце, дали иде добитъкът и мълчат, просто мълчат – от умора, от това, че всичко вече е казано. Но ги няма. Улицата пустее.”
Само една котка дреме на дувара и с примижали очи следи врабците в прашните локви по пътя. Добитъкът вече не минава по улицата и самата тя потъва във вездесъщия бурен и висока трева. Забрава, забрава отвсякъде.

Чувам обаче глъчка и песента на чука по дъските. Питам майка: „Какво ново?”. Дошъл внукът на дядо Боко, изнесъл всичките неща на старците, запалил ги на двора и сега щял да прави от къщата вила. Наел работници, накупил материал и ще строи. Вдига рамене майка ми и казва:

“Това остана от живота на леля Стана и чичо Боко – купчина пепел на двора”
И точно да ме стисне нещо страшно за гушата - идва детето с колелото и неизменното куче край нея и крещи: „Мамо, откъснахме първата диня, ела да ядем, мамооо...”.



Хваща ме за ръка и ме повлича към двора. Там всичко си е същото – асмата, къщата, люлката, коритото със слънчева вода, детето, кучето, изстудената диня, само баба я няма. Ето го пак нещото, дето иска да ме стисне за гушата. С усилие на волята го отпращам, макар да знам, че е там, в сенките, и само чака забравата пак да дойде. Но не сега, не и сега. Сега сме две щастливи деца на село, а динята ни чака – първата за годината и на двете ни.