Пада. Пада и се счупва. Любимата ни чаша. Допреди миг задържаща ароматна напитка, сега е само пръснати парчета, драматично опръскани с кафе. И това много ни натъжава - счупена е.

Ако бяхме на 18 години, щяхме да искаме да я залепим. Или да я приберем в кутия и да се правим, че нищо й няма, защото не я виждаме.

Но сега сякаш нещата изглеждат другояче. Хвърляш счупеното и не придаваш толкова смисъл.

Знаеш, че където има ръце, винаги може да има нова чаша. Стига все още да искат не да лепят, а да те прегърнат.