Загледах се в прозореца на стаята. Една, две, три, четири, пет. Пет малки саксии, в които "измъчвам" няколко растения. Влиза толкова малко светлина. Дори там. До прозореца. Но те растат. Малко хилави и изродени. Дори "Дървото на живота", вместо красиво дръвче с клони, е като бонсай, образувал мост... в търсене на слънцето. Бойци.

Между дните, между нощите, без да забележа малко растение е поникнало в саксията, в която едно каланхое умираше. От тези грандиозните, с двадесет цвята, подарени в красив целофан и забележителна панделка. Залиня и го пресях. С горска пръст, като всички други мои цветя. На същото това прозорче. Не му понесе. И не ме трогна. Никога не съм харесвала купешките цветя. Всяко цвете у дома трябва да е взето от друг човек, който го е гледал подред години. Крайно е. Да.

Та за растението, което сега расте там. До умиращото каланхое. Толкова нежно. Кога е израснало половин педя? Искрящо, зелено. Още като го видях си казах: "Това е нещо от гората. Не може да е друго!"

“Тези горските винаги ще ги познаеш.
Малко обикновени на пръв поглед, а после като ги загледаш,
сякаш по-зелени, по-здрави, по-себе си,
където и да са израснали.”

Толкова е себе си! А и как е наперило листенца! Задържах го в дланта си, за да го заснема. А после се опитах да го обърна в по-добра посока на светлината. И без това е голямо изпитание да поникнеш на този прозорец.

Не знам как се случи, но тогава го усетих. Това горско растение. Толкова младо и крехко, а вече жули. Коприва!

“Дланта ми, която е държала ръка на любим, смъртник и дете, отдавна не длан на момиче, не бе усетила нищо миг преди това.”

Сигурно... както не усеща тежестта на печата върху договорите или още неизстиналата тава от фурната. Но виж, това горско растение, когато погали опакото на дланта, мигом малки мехурчета нашариха кожата ми. Уж я познавам. Брала съм я стотици пъти. Наблюдавала съм малките й листенца във влажните сенки на горите и доловете. Ах, ти! Малка лична експлозия. Дойдох на себе си.

Докато пиша ръката ми още е с парещи мехури. Толкова малка. Листенцата й, колкото нокът на кутрето ми. А вече коприва! ВЕЧЕ КОПРИВА!

Мога да я изтръгна. Разбира се.

Но ще я закарам в градината ни над Аладжа манастир. Там нямаме коприва. Дано да се хване.