Какво остава след нас? Нечий спомен, дреха или снимка. А може би думи, потънали в забравата на деня...Ние оставаме в децата си, в нашата роля като родители. И тя далеч не се ограничава само до това да отгледаме децата си, като им осигурим подслон, храна и добро образование.

Добрият родител може да направи за децата си много повече – да ги остави на уроците на живота, да ги остави да поемат по своя път. Но не с безлични думи, а като стане пример за подражание, защото дори и да не искаме да го признаем – децата се учат не от думите, а от делата ни. И в това се крие нашата най-голяма отговорност като родители. И колкото думи да изговорим, делата ни ще покажат, колко стойностни родители сме. Затова поемам сама по пътя на:

Уроците, които искам децата ми да запомнят от мен:

Постоянство. Иска ми се децата ми да не бързат да захвърлят веднага на боклука счупената играчка, а да опитат първо да я поправят. Така те ще се научат да ценят това, което имат. Ще разберат, че нещата, в които сме вложили частица от нас, са ни много по-ценни от онези, получени наготово. А когато пораснат, няма да захвърлят с лека ръка това, което имат. Няма да напуснат партньора си при първото появило се противоречие, няма да сменят работата си през месец-два-година, само защото не са удовлетворени от шефа, колегите или заплатата. Но когато играчката е безвъзвратно омръзнала или излишна - ще я дадат на този, на когото още му е интересна или на този, който няма такава. Така ще се научи да споделя, ще се научи и на благотворителност.

Отговорност. Така те ще знаят, че носят лична отговорност за събитията, които се случват в живота им и че има и друго, освен личния им свят. И за да получат, първо трябва да дадат нещо от себе си. Ще знаят, че да стоиш и чакаш нещата да се случат, не е правилната стратегия. Че от нас, като разумни хора и граждани се изисква да провокираме нещата да се случват и променят. Така ще вървим напред, а няма да тъпчем на едно място и само да се оплакваме. Но и ще знаят, че доброто е дело на всеки от нас.

Но и свобода на духа. Бих искала децата ми да не бъдат роби на вините и угризенията, които неминуемо ще ги застигнат някой ден. И точно в такива моменти да не правят нещата заради някой друг, а заради себе си, защото това е много по-силен мотив за развитие. Иска ми се да се научат да вършат нещата заради удоволствието от положения труд, а не заради наградата, която ги очаква. Иска ми се да вярвам, че хората няма да спрат да се вдъхновяват един от друг и че моето дете може да е нечие вдъхновение. Както и че то самото няма да спре да търси своето. В лица и живи думи, а не в екран и глас зад кадър.



Труд. Иска ми се децата ми да знаят, че хубавите неща в живота не се случват от раз, с магическа пръчица. Всички те идват при нас след положена солидна доза усърдие, всеотдайност и постоянство. Още помня думите на таткото на Ели, във филма „Контакт“ с Джоди Фостър: „С малки стъпки, Ели. С малки стъпки.“ Защото не нечовешките усилия са ключови за успеха, а малките стъпки, постоянството и любовта. Онази любов, безкрайната и безграничната, която всеки от нас таи в себе си. Любовта първо към себе си и после към целия останал свят.

Любов към себе си. Искам децата ми да разберат, че нямат нужда от нищо извън себе си, за да бъдат щастливи. Че лъскавата кола, почивките в чужбина и скъпите дрехи, носят само краткотрайно щастие. Истината е в самодостатъчността. Да си в такава хармония и любов със себе си, че да нямаш нужда да привързваш себе си към вещи и хора, за да се чувстваш щастлив. Но обратното на това - да си присъствие в нечий живот, дума в нечия самота, жест е нечия тъга е техния човешки дълг на съпричастност.

Грижа за духа. Искам децата ми да се научат да се грижат, както за тялото, така и за духа си. Да му предлагат онази душевна наслада, която може да получиш само на театър, концерт или с хубава книга в ръка. Да култивират в себе си обич към изкуството и красотата във всичките й форми. Да хранят сетивата и душата с добра храна, защото тяло без дух е просто празна обвивка. А красотата се крие не в лъскавата опаковка, а в душата – в очите и усмивката, в думите, в малкия жест. Насладата от живота не е отдаване на първични страсти, а дълбоко сливане с всичко, което носи пълнота и осъзнатост.

Малките неща. Искам децата ми да знаят от рано, че малкото всъщност е повече. Когато не си затрупан с излишни вещи, с мними „приятели“, с прекалено много измислени грижи, всъщност оставяш време и място на истинските неща да се случват. Но не просто да те подминават, а да ги забелязваш и изживяваш пълноценно. Идва понякога време, когато - да освободиш място на новото, трябва да изриташ старото, да намериш нов приятел, трябва да се сбогуваш със стар.

Затова, мили деца, приберете таблетите и смартфоните, изключете лаптопа и бягайте навън да играете. Общувайте. Излезте сред природата, правете лудории, сбийте се дори. Но дайте си шанс да научите уроците на живота по правилния начин – чрез опит, грешка и пак опит. Навън, сред връстниците, в живия живот. Екраните и мониторите, гласовете зад кадър ще ви дадат мнима реалност, докато истинската се изплъзва нанякъде без вашето участие.

И никой не иска това за вас.