Всеки има телефон, те са навсякъде. Факт, който не ни докарва никакво чувство. Смартфоните обаче стигат по-далеч – те водят до истинско пристрастяване. В интернет е пълно с иронични картинки, социални проекти като този на Ерик Пикърсгил, изобличаващи манията ни по тях, но в реалния живот истината е далеч по-тъжна. Неконтролируемата употреба на смартфони намалява ценното време с близките, общуването с природата и трупането на истински знания, за сметка на бързото търсене в интернет.

“Често си мислим, че това не ни засяга, че държим нещата под контрол и винаги можем да се откъснем. Но далеч не се оказва така. Кога ползването на една полезна иначе вещ се превръща в обсебване, подобно на всяка зависимост? ”

Признаци, че сме развили мания към телефона си

Той е първото нещо сутрин и последното вечер. Зависимостта се измерва и в това, колко дълго време можем да издържим без обекта на манията. Ако в леглото на загасена лампа още „цъкаме”, а сутрин, отново още в леглото бързо преглеждаме фейсбук да видите какво сме пропуснали – нещо определено не е наред.

Той е с нас навсякъде. Не само за работа, като телефон и да следим колко е часа. Той е с нас на опашката в магазина, с цигарата на терасата, за 10-те минути в почивката. Да не говорим за банята и тоалетната. Социалните мрежи, чатовете и сайтовете за запознанства - телефонът е минал в съвсем друго измерение.

За него харчим наистина много. Освен сметката за разговорите, мобилен интернет, ние направо го глезите – скрийн протектори, калъфи във всевъзможно разновидности, разни джаджи като колонки, док станции, Bluetooth слушалки, зарядни няколко вида и какво ли още не – той е като домашен любимец или детска кукла.

Имаме най-различни безумни приложения, ползваме ги и си умираме да пробваме най-новото. Да пишем ревюта и да даваме рейтинг на съответните места. Като малко дете в сладкарница ние се вълнуваме от най-новия софтуер, от най-новото подобрение и ровим постоянно за ъпдейти, хакове и какво ли не.

Изпадаме в паника, ако не го намерим, ако интернетът спре, ако падне и се надраска. И това не е само заради цената, защото вече планираме новия си телефон. Привързаността към телефона се проявява в загриженост и лека параноя, ако нещо не е наред в обичайното ни общуване.


Защо да се замислим и ограничим смартфона в ежедневието?


Снимка: Eric Pickersgill, "Removed"

Ако не са ни впечатлили снимките, картинките, анимациите и карикатурите в интернет и още малко дори не сме се разпознали в горните редове, да се огледаме се в близките си. Колко време прекарваме заедно и се гледаме в очите, докато общуваме - сутрин на закуска, вечер, когато сме у дома. На ваканция или в ресторанта? Това е най-страшното следствие от привързаността ни към смартфоните. Деца израстват без разговори с родителите си, без човешко споделяне помежду си и вълнение от обикновени и реални неща.

Кога се наслаждавахме на природата, без да се опитваме да намерите идеалния кадър, да го запечатаме и после да редактираме с най-новия фото редактор с модерните филтри и ефекти? Природата, ценните ни моменти заедно са такива именно, защото са ни грабнали и сме им се отдали докрай.

Кога прочетохме в енциклопедия (да, добре, може и електронен вариант) за нещо, което ни вълнува, а не в първите 10 резултата на Гугъл и общо популярните статии по темата, в които пише едно и също? Бързата интернет връзка не гарантира истински знания.

Кога за последно предпочетохме живия контакт пред чата? Приятелите ни са на един клик разстояние, на един „лайк” любов. И в същото време – все по-далеч. Обичам когато съм с приятелка, да я прегръщам през раменете, понякога оправям косата й и се целуваме по бузите за „здравей” и „чао”. Това, истинският контакт, е средата, в която приятелството вирее. Пламъчетата в очите, заразителния смях, когато вървим рамо до рамо. Общуването ни в движение с телефона в ръка, колкото и приложения и подобрения да измислят не може да замени органичния контакт.

Технологиите не са "инструмент на дявола" и не трябва да бъдат демонизирани. Те са създадени за наше удобство и да пестим време. Но днес те изяждат всичкото ни време. Защото може да не са лоши сами по себе си, лошо е отношението, което развиваме към тях - че те ще ни доставят "интересното", "актуалното", "това, за което всички говорят", че ще ни спасят от самотата и празнотата, от страха да погледнем в себе си, да се усамотим. Те не могат сами за себе си, ние го правим, избирайки ги. И пак можем да го правим - ограничавайки ги.