Наскоро станах свидетел на една сцена, в която един баща беше много груб сутринта, докато оставяше дъщеря си на училище. Едва ли не й метна раницата, тръшна вратата на колата и повече не се обърна за чао или да види как ще пресече улицата поне. Може да е имал лоша сутрин, да, но длъжно ли е детето да понесе тази грубост публично?

Тази грубост, разбира се, може да си е чисто човешка и да не ни прави впечатление, но когато се намеси между деца и родители, си става проблем на възпитанието. Защото немалка част от именно възпитанието е приучаването на детето към добри обноски, поздрави и добронамереност. Но защо с тях се държим по-зле, отколкото с непознатите. Самите ние сме приучени, че обноските са чудесно нещо в отношенията ни – те улесняват общуването, изпълват го с позитивност, но незнайно защо ги забравяме когато затворим входната врата.


Защо сме толкова груби със собствените си деца?

Защото не си даваме сметка. Бързаме, тревожим се, стресираме се от дреболии. Изпускаме си нервите постоянно. Да се разкрещиш дори открито не е толкова страшно в сравнение с ироничните забележки, насмешката, грубия тон през останалото време. Вербалната агресия не е само в децибелите, тя действа още по-коварно, когато е прикрита с ирония и сарказъм, защото децата не знаят как да я изключват, а я приемат като еднозначна истина за себе си.

“Важно е да бъдем учтиви с детето, защото го смятаме за достатъчно значимо и важно, за да го превърнем в част от общоприетия код на общуване и колкото по-рано, толкова по-добре. Така легитимизираме пред него приетите за ценни принципи на добронамереност, в които добре възпитаните хора все още са важна част.”

Защото те не могат да отвърнат. Най-потресаваща истина е, че децата са по-неопитни от нас, не знаят как да се защитават и дори и да сме им сърдити, те все още ни смятат за техни богове. Често разчитаме точно на това – че те са беззащитни и безгласни. Не могат да ни иронизират както ние тях, а ако ни отвърнат с грубост, ние с радост упражняваме силата си под образа на възпитание.

Една друга случка онагледява точно тази безпомощност. Представете си сутрин преди училище, детето си забравя чадъра и трябва да се върне, защото навън вали силно. То звъни обратно и ние започваме да се изнервяме: "Пак ли забрави, защо си такава блейка, ще закъснееш!" и т.н. Възпитателно ли е? Не. Бавим ли детето? Да. Разваляме ли настроението му? Да. Вменяваме ли му ненужна вина? Да. Ако наш гост също си забрави чадъра и се върне за него - с удоволствие ще му го дадем, ще разменим шега и ще бъдем позитивни към него, а той ще иска да ни дойде отново на гости. Детето не може да отвърне на грубостта с грубост, докато възрастният - може. Затова и гледаме да избягваме конфронтацията, но искаме да ни смятат за добри и готини хора.

Липсата на добро отношение към децата ни е една от най-ранните форми на социално лицемерие, на които започваме да го учим. Защото пред хората ние постоянно го караме да е любезно, да поздравява и т.н., но самите ние не го правим спрямо него. Конфликтът се решава в наша полза, заради авторитета ни, но това няма да трае вечно. Детето ще разбере, че двойните стандарти работят и ще се научи да ги ползва много бързо.

Обноските са в учтивите думи, в уважението в общуването – "заповядай", "благодаря", "моля", като да задържиш вратата и да помогнеш с якето и раницата. Да говориш и да гледаш в очите детето – това са малките актове не само на любезност, но и на уважение, което иначе даваме, без да се замислим, на непознати. Уважението към собственото ни дете обаче е на светлинни години по-важно.

Добрите обноски определят и междуполови модели.

Когато един баща е груб с дъщеря си, той й показва какво да очаква от бъдещите си мъже в живота си. Едва ли той е по-любезен с майка й, което само би затвърдило модела: "Мъжете правят това спрямо жените, не очаквай повече." Какви последствия би имало това? Дъщерята разбира, че е нормално да не очаква кавалерство и обноски, че трябва да се примирява с това. Съответно, когато се появи добре възпитан мъж тя или ще го погледне с подозрение, или ще падне в очарованието му (което нерядко може да е напълно измамно), само защото някой е бил изобщо мил с нея.

Ако майката е груба с момчето си, това принизява неговата собствена мъжественост. Унизяването на публични места е особено болезнено за момчето и ако една майка нарече в двора на училището сина си пред всички: "вчерашен пикльо", това не само е грубост, но и травма в детската психика. Майката има и без това особена роля в живота на момчето си. Съчетана с грубост, потискане и липса на уважение, това ще го направи най-малкото несигурен мъж.


Най-честите грубости, които (неволно) допускаме:

Не използваме красивите думички.

Прекъсваме ги, докато говорят.

Наричаме ги с неприятни за тях квалификации.

Отговаряме вместо тях на въпроси на други хора.

Отблъскваме прегръдките и милувките им.

Крещим им.

Ако се усещате, че често сте груби към детето си, помислете каква изобщо е семейната му среда. И дали това не е третата и най-сериозна причина. Расте ли то в щастливо семейство, цари ли уважение и здравословни ли са отношенията ви. Самите вие добър пример ли сте за добри обноски и приветливо отношение? Това е омагьосан кръг - грубите родители създават груби деца, които стават на свой ред груби родители. Някой трябва да спре това. И този някой е именно родителят.