За преодоляването на стреса се изисква пълно изключване на съзнанието, съсредоточаване върху вътрешния мир и намиране и запазване на хармонията в иначе забързания хаос на ежедневието. Онези от нас, които нямат възможността да захвърлят всичко и да се посветят на себе си, било то и на стотици километри от работното място, винаги могат да опитат и по-достъпния и практичен начин – медитацията.

Медитацията обаче се нуждае от истинско посвещаване, силно търпение и специално отредено време. Един човек не би бил готов или способен да се отдаде на самовглъбение вкъщи, докато тези, с които живее, гледат телевизия. Не би било лесно и на хората, които имат деца, тъй като те имат нужда от постоянно внимание.


“Какви други възможности има тогава? Ето я най-лесната и неангажираща – ходенето пеша. ”

За разлика от условната и напътстваща медитация, която очаква от нас да изпразним главите си от всичко ненужно в рамките на няколко секунди, вървенето успява да избистри ума ни по-лесно, естествено и неочаквано, отколкото можем и да си представим. Дори да сме започнали разходката си с мисли за всичко, което ни предстои да направим днес или в близкото бъдеще, в един определен момент си даваме сметка, че вниманието ни вече е насочено към съвсем различно място – хората, тротоара, преминаващите коли или собствения ни ритъм на движение.

Хубавото на ходенето пеша още е, че може да бъде „практикувано” навсякъде – паркове, квартални улички, оживени булеварди или напълно непознати, случайни места. Тук дори не става дума за планински върхове или просторни полета, където медитацията (трябва) да те връхлети мигновено. Не. Единственият важен фактор е да бъдем сами, сами със себе си, дори ако някой друг ни прави компания.

Времето, отредено за вървене, също е без значение. Настъпващата есен например е толкова предразполагаща със своите умерени температури, омайваща прохлада и златистокафяви цветове, че единственото, което бихме пожелали в мига, след като се събудим, е да опитаме от тази зареждаща сутрин с всяка фибра от нашето тяло.

Ето го и следващият плюс от ходенето пеша – раздвижва тялото. Докато традиционната медитация изисква пълен покой и непомръдващи крайници, ритмичното движение при вървенето създава усещане за постоянство, цикличност и съсредоточаване в една точка – съзнанието ни. Освен това се освобождава ендорфин – хормонът на щастието, позволяващ на ума вижда нещата в малко по-розов оттенък.

По време на разходка очите ни ще могат да се наслаждават на всевъзможни други цветове, красящи заобикалящия ни свят. Множество изследвания дори доказват, че връзката с природата подобрява настроението и намалява чувството на стрес и безпокойство при човека. Затова и вървенето сред естествената красота на дадено място, изследването и опознаването му означава хармония, себеосъзнаване и потапяне в свят, в който проблемите вече изглеждат малки, а тревогите – безсмислени.

“Именно от това се нуждае и всеки от нас понякога – да избяга, да се отдалечи, да се разграничи от битовизмите и сивотата на деня.”

Хубавото е, че разходката се явява най-краткият и лесен път към мечтаното бягство. Чрез нея човек опознава света около себе си, както и самия себе си. Дава си необходимото време, в което може да бъде мълчалив, разговорлив или просто спокоен. Затова нека направим първата крачка към.. себе си.