Живее в близката гора едно лисиче - кокетно, пухкаво, нали си е момиче. Очите му от хитринки блещукат, гугутка зърнат ли - направо гукат! Закърми я от раждането мама със урока "Сладкодумство и измама" - така че като истинска лисичка прехрана да си търси сам-самичка.

Разказваше й приказки чудесни с поуки хем изпитани, хем лесни - как гарван сиренцето да изпусне, замаян от пет-шест похвали вкусни и други разни басни интересни, населени с лисанки всеизвестни... Такива са лисичите душички, че инак - стават само за якички.

Лисичето, на име Рижавелка, хитруша бе и още - хубавелка. Умееше да се промъква леко - досущ златиста пясъчна пътека... С опашка-пламък палеше пожари и мамеше наивните пъдари, а щом се спуснат да гасят житата, хоп! - тя пък се облизва сред яйцата.

Веднъж обаче, право сред бостана, съгледа момък в сламена премяна. Е, вярно, че бомбето му - протрито. Е, вярно, че лицето му - немито. Какви такива смешни хлопки носи? Но Рижавелка никакви въпроси не си зададе повече, понеже внезапен лъч очите й премрежи, в коремчето светулки разтанцува и лятото отвътре дорисува... Под клепките искриците зелени заплуваха - от нещо разтопени. И нещо от муцунката с каприза до рижата опашка я прониза.

“И захарна невидима стреличка - боц! - шмугна се в лисичата душичка. Това ли било то - да бъдеш влюбен - да клепаш в нивата като изгубен?!”

Бостанското плашило беше мило - мълчеше замечтано сред бостана, а някаква досадна стара врана му беше кацнала върху главата и весело си пощеше перата.

- Какъв е рицар! - Рижавелка ахна. - Ах, тази врана! Трябва да я махна! Как смее да му дреме на бомбето, как смее да му цвъка по лицето! Къш, нагла птицо, че ако те хвана, яка ще нося със перца от врана!

Тогава - щрак! - оказа се в капана.

Захапаха я зъбите железни, светът - аха! - за малко да изчезне, но после сред мъглата пак изплува. Лисичето разбра, че не сънува, че в приказките, шепнати от мама, ни думица измислена май няма. Ех, казваше й Лиса да внимава, пътеките добре да наблюдава - Желязна Челюст дебнела в тревите - със зъби остри, здрави и извити!

- От тези зъби криви и ръждиви сълзите ти изхвърчали лютиви! - изхлипа уловеното лисиче. - Веднага ме пусни, ако обичаш! И струйка кръв от лапичката капе... Желязна Челюст, помооощ, много хапе!

Но кой на помощ да ти се притича - особено, когато си лисиче, а пък на всички е дошло до гуша лъжи и измишльотини да слуша?

Лисичето се сгуши, премаляло. "Снежинки посред лято - бяло, бало..." - учуди се, примижа и въздъхна, в ушите му жуженето заглъхна...

- Лисиците в капан изглеждат жалки - хе, купчинка от рижави парцалки - погледна враната и кимна с важност: - Лисичи сълзи с повишена влажност! Така завършват всичките умници, ех, мили мои рижави терлици...

Плашилото тогаз, уж беше нямо, засука вятър в златната си слама, изплете шепот с вятърната нишка и се понесе сламена въздишка:

- Ах, моля те, създание крилато, спомни си отминаващото лято - скитореше в бостана с пълна гушка, не пусках вятър хлопките да люшка, че кой обича някой да му дрънка, за пикник щом излязъл е навънка... Спомни си как ми чистеше бомбето от мравки и от паешки пердета! От мравешкия гъдел ме опази, а аз пък - страх из теб да не полази... Спомни си как летеше ти за двама, а аз, разперил дланите от слама, копнеех да те следвам в синевата, но си оставах бучнат тук, в лехата...

“Капаните - разбра добрата врана - еднакви са, когато си в капана. Понякога те щракват зъби хладни, понякога за облаци сме гладни, ала пернати, сламени и рижи, за всички ни капанът значи - грижи!”

А после поумува, поумува и малко за фасон се понадува, а после с тежестта на мъдра птица се спусна до примрялата лисица и тънката пружина на капана изщрака, щом със човка я подхвана! Желязната му челюст се раззина...

- Я гледай ти, небето стана синьо! А преди малко беше прежълтяло... Или пък за минутка съм заспало!? - продума Рижавелка и добави: - Кой тук вълшебства с облаците прави? Навярно моят рицар дирижира и облачните фусти репетира... Навярно омагьоса тази врана да откопчае с човката капана... Навярно има захарна стреличка и в неговата сламена душичка!

“И паренето в лапичката стихна, и малкото лисиче се усмихна, понеже бе разбрало - правят рани на влюбването тайните капани, но щом светулки в тебе разтанцува, отвътре някак раните лекува, с невидимо мехлемче маже, маже... Попитай някой влюбен да ти каже!”

Плашилото - мълчеше замечтано. Естествено, върху бомбето - с врана. И враната мълчеше - бе заета да нищи седем паешки пердета.

А облаците - с раници лилави пътуваха към другите държави... С дъждовните си капкови клавиши побързаха звънливо да запишат по улици, алеи, керемиди, абе изобщо - кой където види - че ей това е то да бъдеш влюбен - да клепаш в нивата като изгубен! И да сприятелиш лисиче с врана, и крадла да измъкнеш от капана, да се стопят уроците на мама, най-вече "Сладкодумство и измама", съвсем да си забравиш хитринките и толкова да ти блести в очите, че в някакво си там момче от слама да видиш чародей със чар за двама и то светулки в теб да разтанцува, и раните докрай да излекува...

Дъждовното писмо нощува кратко, ала след него как ухае сладко на карамел от захарна стреличка - и теб ли по небцето гъделичка?

Из "Разкажи ми в рими", изд. Булвест 2000

Още лисичи истории в снимки и цитати от "Чернишка"