Учените все по-активно изследват играта на децата и откриват повече сходства между нея и собствената си работа. Детската игра винаги е била част от важни за психологията и педагогиката области, но начинът, по който децата се развиват, играейки, е начинът, по който човечеството подхожда към науката. Резултат от това схващане може да даде много нови посоки, като най-важната от тях е педагогиката и възпитанието. Но може да промени и начина, по който гледаме на науката на цялата концепция как се става учен.


“Най-общо научният подход е следният - наблюдения, хипотеза, опит, извод/теория. Децата играят абсолютно същия начин.”

Наблюдение: Забелязах, че червеното и зеленото кубче от конструктора се захващат там, където малките кръгчета пасват едно за друго.
Хипотеза: Възможно е всички кубчета с кръгчета да се захващат така. Тази играчка работи така
Опит: Опитвам с няколко различни форми и цветове, по няколко различни начина и от няколко различни ъгъла.
Извод: Тази играчка работи като няколко кубчета с малки кръгчета се захващат едно за друго под определен ъгъл и образуват по-големи форми. Аз съм творец на тези форми.

Всъщност ученът, който се е заинтригувал от някаква област на знанието, не се различава от детето на пода. Той има неясна хипотеза и воден от любопитство изяснява формулирането на хипотезата си в хода на все по-целенасочени наблюдения. И преминава по целия път, който познаваме като емпиричен научен метод. Учените, също като децата, се чувстват най-добре, свободни да пробват, когато има свобода. Неслучайно всички важни и големи открития стават в големи изследователски институти и университети, които са добре оборудвани и финансирани. Или случайно, както са законите на Нютон. Но както на тези огромни екипи в лабораториите, така и на самия Исак Нютон, не са им чужди детското удивление, ентусиазмът, възбудата да споделят откритието или резултатите.

“Децата идват с три кубчета от конструктора и казват: "Мамо, направих кораб". Но те са направили откритие, стигнали са до знание, усвоили са умение и са го приложили в нещо практично.”

Дотогава родителите са виждали едно дете, което е седнало на пода и, къде сполучливо, къде не, играе с конструктор. Разваля формите и опитва наново с други. Всъщност детето стига до важни за развитието му знания и по-важното - разбира принципа, по който действа конструкторът. Открива математически и физични закономерности. По-важното - че то е откривател, че е господар и творец на действителността си.

Какво значение има това за нас - родители, педагози, психолози?

Играта е от огромно значение за децата, много по-голямо, отколкото сме свикнали да й отделяме. За повечето от нас в света на децата тя служи за разтоварване, забавление, начин за комуникация с другите деца. Но тя е от решаващо значение за когнитивното развитие, за развитието на абстрактното мислене и за откриването на емпиричния начин за трупане на знание. Играта развива не само въображението и сетивата, но и самото мислене.



Децата трябва да имат пълна свобода да бъдат автори на играта си. Да не им се налага някаква определена игра, дори да е най-развиващата и актуална. Те сами да намират екипите си и да имат свободата да отказват да работят в екип. Дори дрънкането на две лъжици за 1-годишното дете е по-важно от всякаква играчка с песнички и светлинки, която тикнем в количката, за да се занимава. Те не трябва да бъдат прекъсвани и насочвани в посоки, които на нас ни се струват удачни. Ние изхождаме от личния си опит, те са откриватели.

Абсолютно важно да оставим детето да се проваля в играта си Това е част от научния процес в главата му, както изпробването на неуспешни хипотези са важна част от научния процес изобщо. Провалът може да предизвика емоционална реакция и там ние можем да се намесим, след като оставим емоцията да излезе. Да насърчим детето да опита отново, да го насочим да открие само грешката си с антитеза или по принципа на отхвърлянето. Също един научни методи. Иначе казано - да подходим рационално към провала като източник на нови хипотези.

Да знаем кога да се намесим в играта. Мисленето на децата, когато играят, е напълно освободено, но почива на предходен опит и търси извеждането на ново знание. Децата трябва да прекарват повече време в свободноиницирана игра, дори в привидна скука, и нашата намеса трябва да е само в помощ те да вербализират знанието си, за да стане още по-устойчива конструкция - да може да бъде споделяне и обсъждана. Точно както учените, разполагащи вече с научния език, терминология и т.н., публикуват своите открития и теории. Просто децата още нямат нужния езиков инструментариум.

Играта, както и науката, е средство и поле за комуникация. Между самите области на познанието, различните теории, но и между самите учени и техните понякога противоречащи си хипотези. Светът на науката по нищо не се различава от една детска площадка. Ако детето иска да сподели играта си с нас или с други деца, то иска да сподели някакво знание. Не бива да му отказваме и трябва да насърчаваме децата да играят заедно. Особено интересно е, когато те започнат да се карат. Детските конфликти са тънък лед, който се пука под нашите крака, но те са от полза за децата, тяхната увереност като личности и стига да няма агресия, трябва да ги оставяме да се карат понякога.

Играта говори много за самите деца. Неколцина философа са размишлявали за играта. Още Йохан Хьойзинха с известния си труд Homo ludens (в превод "Играещият човек"), Юнг, Ницше, Хосе Ортега-и-Гасет обръщат това специално внимание. Няма да разглеждам техните теории, но за нас е важно да знаем, че когато детето играе, то е свободно, съзидателно и отваря целия си потенциал, който е затворен вече за нас. Когато го наблюдаваме, ние научаваме много повече за него, отколкото от който и да е начин. То се самоизключва от света и освобождава себе си. Не бива да го съдим, да наричаме играта му глупава или да я смятаме за безсмислена. Така са казвали на Галилей и Коперник, на Нютон, но те са като децата - упорити, убедени, свободни да открият целия необятен свят.

“И също много важно - да не теглим ние чертата, до кога е редно децата "да си играят". Нека не секва никога това чувство, този порив да претвориш средата си и да я изпълниш с нов живот. Ние постоянно се опитваме да го правим.”