Момичето, което получи пръстен преди 28 години, никога досега не беше притежавала нещо толкова ценно. То беше целият й свят, защото беше символ на светещите очи на момчето, което й го даде. Очи, в които тя се отразяваше. Срещнаха се в института и не можеха да повярват, че са се намерили и вече не може да бъде другояче - те да не са заедно. Колегите им ги подбиваха, завиждаха, радваха им се, накрая "съвършената двойка" стана скучна и ги оставиха на мира.

Сватбата беше скромна - все пак на другия ден бяха на работа. Събраха родителите и най-близките си приятели на една маса в един ресторант "по така" и това беше. Баща й вдигна тост, но тихо, с неудобство и да не привлича вниманието към тяхното щастие. Такива бяха годините, но те знаеха, че всичко добре предстоеше, бъдещето се усмихваше.

В дома им беше оазис, тишина и мир. Нямаха пари за телевизор все още - четяха книги, някоя кръстословица и слушаха радио. Тя готвеше любими неща, той все гледаше да й помогне за нещо. Тя се стараеше да е красива, не само за него, за себе си. Знаеше, че когато е красива за себе си, той я обичаше най-много, защото тогава тя сияеше отвътре. Той слушаше брътвежите й за кой срещнала в магазина, за новия килим, за някоя новина, усмихваше се унесено на оживлението й, а тя се грижеше за своето момче, както разбираше грижата - приготвяше му любим сандвич за работа, гладеше вратовръзки и разтриваше раменете му.

“Това момиче бях аз, а това момче е мъжът ми. Женени от 28 години.”

Ето ни сега. Добавете в сметката две момчета, ипотека на 10 години, малка къща извън града. Няколко дълги периода безработица, една операция от миома, смъртта на родителите ни. Добавете по един телевизор във всяка стая, две коли и смарт телефони, необходими за работата ни.

Извадете сега от сметката тези две момчета, които станаха студенти - единият в чужбина. Извадете свободното време уикенда - помните ипотеката, а още помагаме на сина в чужбина с таксите. Извадете редовния секс - работим, уморени сме, всичко, което искаме, е да се наспим. Извадете всички тези неща и ще получите тишината, която се настани помежду ни.

“Помним ли онова момче и онова момиче? Те живи ли са още в нас или позволихме животът да ни ги отнеме? Оправдаваме ли се само с трудностите или се плъзнахме по течението? ”

Когато момчетата напуснаха дома, осъзнах, че нямам нищо, освен тях. Бях забравила за себе си, бях забравила него. Толкова буйни, толкова изискващи, толкова "мои момчета". Занемарих и книгите, и кръстословицата в неделя. Той пък спря да ми прави кафето, което пиех, докато я решавах. Грижите по тях, болестите им, неприятности с приятели, с момичета. Решавай споровете им, превързвай цепнатите им вежди, пази крехката им момчешка самоувереност. Направи това непосилно за всяка майка усилие да ги пуснеш да са свободни от теб, да ти се опълчат, да те омаловажат, че да се почувстват мъже най-сетне. Поддържай близостта с баща им. Той хем беше до тях, хем не беше. Работеше наистина много, пътуваше...И все пак - хиляди сандвичи за ходенето за риба, пране на мръсни маратонки и чистенето на всичката тази риба...Толкова много работа, толкова малко време и все пак - само една жена...

“И така една вечер се почувствах сама за пръв път. Но наистина сама - момчетата ги няма, мъжът ми отчужден, заспал, без дори да каже лека нощ...”

Станах от леглото и се погледнах в огледалото на гардероба. Коремът мек и натежал, гърдите увиснали, кожата на ръцете - и тя. Бръчките, сивите корени на косата. Умора, такава умора в очите...Внезапно ме обля огромна любов към мен си. Да, това съм аз. Така живях и така излязох от схватката с живота ни. Не че е свършила де, но успях! Успяхме заедно. Огледахме ги, изпратихме ги. Имаме дом, имаме работа и сме здрави горе-долу. Поглеждам настрани. Моето момче е заспало. С книгата в ръка и с очилата в другата. Заля ме любов и към него - това е моето момче.

“Скоро след това се записах на курс по йога и купих нов килим. Той каза: "Другите жени си сменят прическите, ти купуваш килими. Но ако беше като другите, как щях да те забележа." Засмя се както преди. И се случи, отново бяхме близки.”

За всеки случай освежих и тези посивели корени. Време им беше и без това. Пак бърборим за ежедневни неща, пак си купувам нови книги. Резервирахме една седмица през юни почивка. Махнахме телевизорите и си забранихме телефони след 7 часа. Трябват усилия, винаги е трябвало, само че сега битката е друга. Битката е за самите нас. И ще я водим. Любовта не свършва с младостта и с красотата. Там не свършва и борбата за нея.