Обичам библиотеките. Обичам мириса на стари книги, тежки пердета и прашасали рафтове. Обичам, когато някой се е сетил да отвори прозорците и свежият въздух се смесва с този аромат. Там научих най-важното - да подбирам критично информацията, да чета по няколко различни начина, да търся бързо необходимото. Това са умения, които в ерата на технологиите, пост-истина новините и фалшивите клик-байтове са ми безценно, не само за работата, но и по принцип.
Първия си картон в библиотека направих с баща ми, когато бях на 6 години. Благодаря на първата библиотекарка в живота си, която срещнах точно тогава - за мен тя остана "леля Валя". Благодаря й за милото отношение, за насочването в избора, за това, че беше до мен и за миг не изкоментира всичката литература, през която преминах пред очите й - 13 години. Поетеса, фин човек, отдаден на работата си.
Завинаги ще запомня рафта на библиотека "Галактика", който стоеше като недокоснат. Посегнах към "Пътеводител на галактическия стопаджия", прочетох я, обикнах я...и исках да е моя. Откраднах я. Дълги години ме беше срам. Но с тази книга не се разделям и досега. Тя беше с мен 5 години, докато следвах, във влаковете от Плевен до Търново - чете се точно за толкова време, колкото е пътят отиване и връщане. Окъса се, намачка се - книга, която видя такова отдадено четене и смях, от която попих толкова хумор, мъдрост и абсурд, че беше повече от жива в ръцете ми, тя е част от мен. Когато вече бях в университета и разбрах, че леля Валя ще се пенсионира, отидох и признах за кражбата. Показах й книгата и тя само се засмя:
“Една книга по-добре окъсана, открадната, но четена, отколкото никога неотваряна. ”
Тогава разбрах, че не е важно да притежаваш книга, а да я оживяваш с четене. Разминах се с почерпка с едно кафе от машината и сладки приказки за добрите стари времена.
Следващият ми по значимост картон в библиотека беше в тази на село. Стаичка в кметството, с печка на дърва, портрети на Ботев и Левски, рафт на видно място със стари снимки от историята на селото. Библиотекарка: леля Пенка, втора братовчедка на баба. Там прочетох почти цялата световна, особено руска класика. Лятото, август, натежало е гроздето, пеят щурците, а ти четеш за разходки с шейни, за един шинел, три сестри, записки от подземия, герои на нашето време, престъпления и наказания. За една голяма война и един мир. Само в това уединение имах концентрация за сериозни книги. И само там не ме беше срам от нашите да чета любовни романи.
Завинаги ще запомня деня, в който четях на дръвника - постлан с един чувал слама и една черга, ям череши, агнетата и яретата тичат в двора. Телефонът в къщата звънна и оставих книгата на чергата, за да вдигна. Телефон с шайба, селска къща...не знам колко съм се бавила, но заварвам две ярета се качили на дръвника и дърпат помежду си книгата - исторически любовен роман (на 13 съм и в пубертет, не съдете строго). Разръфана, мокра...ужас. Леля Пенка и тя, милата:
“Ако бях някоя градска библиотекарка, нямаше да ти повярвам, ама като селска библиотекарка да ти кажа - книга на открито и без наблюдение не се оставя.”
Тогава разбрах, че книгите са крехки и се пазят, дори да са блудкави исторически любовни романи. Разминах се със символична глоба и едно кило череши.
Последният ми по значимост, но не и последен в живота, беше картонът в голяма градска библиотека. Свикнала на мило и дружелюбно отношение от леля Валя и леля Пенка, намусената, вечно заета и леко сопната библиотекарка беше като удар с мокър парцал.
Завинаги ще запомня деня, в който се озовах пред каталога на библиотеката. Търсех информация за един реферат по биология. Тя директно ме отпрати да се оправям сама. Наложи се да разчитам библиографска информация, да търся измежду наистина океани от книги, да съм тиха, да заемам малко място на масата, да свия малко перките с моето самочувствие с картон от 6-годишна възраст. Не запомних името на библиотекарката, но сърдечно й благодаря, че ме остави да се оправям сама в такава голяма библиотека, без да разчитам, че някой ще ми помага. Това се оказа безценен урок за всички по-нататъшни библиотекарски преживявания. Които не са никак малко. А госпожата се оказа изключителен професионалист.
“Хайде, голяма си, оправяй се вече сама!”
Тогава разбрах, че няма по-голямо удовлетворение от това да овладееш информацията, да проследиш нишките й, да я провериш в няколко източника. С нищо не се разминах, но много научих. А най-добре се учи по трудния начин.
Затова обичам библиотеките. Обичам тишината, която се излъчва от тези океани от книги, тръпката в боравенето с информация, различна от монитори и клавиатури. Те и хората, отдадени на работата си, до голяма степен ме изградиха човека, който съм днес.
Искам да вдъхна на децата си това уважение към библиотеките, към начина, по който влизането в тях ни променя. Там, между книгите, в процеса на търсене е истината, а не във всички празни думи, които разменяме в социалните мрежи. В безкритичното споделяне на съмнителни линкове, коментирането на безсмислени материали, преписвани с правописните грешки дори. Целият този шум не може да стъпи и на една минута тишина в най-обикновената библиотека.
