Като родител на петокласничка усещам все по-силно една раздвоеност у себе си и у по-будните родители на нейни съученици - хем децата да имат добър успех, защото оценките са важни, хем виждам колко излишно натоварено е училището с неприложими знания и непосилни изисквания към тях.

Как да убедя ученичката си, че е важно да учи не за училището, а за себе си - за своята обща култура, за своето лично търсене на интереси и таланти, за своето по-нататъшно образование? След като системата е компроментирана всякак, липсват млади и напредничави учители и още много, много недостатъци могат да се изредят тук. Отговор нямам, но разбирам едно - редно е да бъда честна с детето и със себе си дори в объркването си.

Какво трябва да учат децата в училище?

Образованието обаче е колкото консервативна система, толкова и пряко нагаждаща се към действителността. При нас по-консервативна и бавна, но кой е казал, че само с нея трябва да се задоволяваме? На запад от България не само висшето, но и гимназиалното образование разглежда ученика не като списък с оценки по академични науки, a като комплекс от характер, таланти, умения, знания, от неговите извънкласни дейности и занимания. Все повече се убеждавам, че това е целта, към която трябва да се стремя, като побутвам детето си по трънливия път на българското образование. Не защото искам да я пратя в чужбина, а защото смятам това отношение за добро и се надявам един ден в България да се възприеме.

“Какво значи да искаш от детето си не да знае, а да може? И "моженето" не е ли пряко следствие на "знаенето"? ”

По естествен начин децата, несъзнателно, с помощ на паметта си, която отсява полезното от излишното, игнорират ненужните знания - което лесно се вижда от лошите оценки на външните оценявания. Но това оценяване е така направено, в услуга на нефункционалния учебен план, разбира се, че не отчита приложението на техните знания. Кръгът се затваря - оценяват се ненужни знания, които децата не запомнят точно защото са ненужни.

На какво можем да научим детето вкъщи?

Като резултат училището става скучно, стресиращо. Децата бягат, имат лоши оценки, показват агресия срещу учителите, върху които, като равноправна страна от взаимовръзката - дете, училище (учител, среда, учебен план, учебно съдъражние), семейство, държава, всичко рефлектира. Истината е, и много родители ще потвърдят, че след началния курс всичко сякаш се проваля. Навици за учене, тежко учебно съдържание, постоянни реформи, все нови и нови учебници, технологии, пубертет - прогимназията е точката на пречупване.

За времето, през което аз имам петокласничка опитвам да направя следното:

Искам да разбира, че математиката е красива, полезна, смислена наука, която се прилага във всички области, включително в изкуството, архитектурата - области, които я влекат. Искам да разбира, не да е бърза. Искам да си прави проверка, защото това е полезен навик за живота. Искам тя знае, че математиката е за това - да смята парите си, да не я мамят в магазина, да смята как разделяме суми за подаръците. После ще разбере, че логиката й идва от философията и ще види колко красива е голямата картинка.

Идеи за добри дела през ваканцията

Искам да знае, че българския език просто трябва да се знае, че той има своя логика и правилата не са толкова трудни, ако се мисли върху тях. Защото един ден си проличава кой е грамотен и кой не. Че този, който чете книги, винаги е различен от другите, а има ли книга, никга не може да е самотна. Искам да знае, че грамотното CV винаги ще спечели важния за нея, не неграмотния, работодател. Неграмотният не е важен. Отношението към езиковите правила се формира към майчиния, но важи и за всеки чужд език.

Не искам да "пее" урока, а да може да показва на картата. Да ми покаже с две канчета как се измерва обем на вода. Да знае, че археологията е наука за материалните останки от човешката дейност през различните епохи за своята обща култура, а не заради контролното. Искам да знае поне 10 дати в нашата история, защото сме ходили на места, свързани с тях.

Знам, че не я привличат някои предмети и не я насилваме, но това не значи, че тези науки не са интересни и важни. Искам да остане отворена към физиката, макар че не я влече. Като не може да пее, това не означава, че не трябва да има музикална култура. Не й се карам за оценки, защото искам да споделя трудностите си, свързани с тях. Осъзнавам, че оценките са важни, но знам, че учителите може да са субективни, че може да е била разсеяна. Знам, защото аз често съм и субективна, и разсеяна и не мога да изисквам непосилното за никое човешко същество - съвършенството. Защото никой не е готов да плати цената на усилията да се постигне, нали?

“Толкова за ученето и знанието. Но какво значи "можене"? ”

Децата трябва да се учат как да прилагат знанията си. Ако едно знание е неприложимо в живота на детето, то го поставя настрана. Целта е именно тази - как знанието се впряга в ежедневието и бита, в опита му. Едно дете знае теоретично как се образува мъглата, но ако не може да обясни в произволна мъглива сутрин на път към училище - каква е ползата от този урок? Това са знанията, на които държим.

Децата са любопитни - ако училището ограничава любопитството по начина: "това ще го учите в 9 клас", или "не ти трябва да знаеш това сега", едно дете не трябва да спира до тук. Учениците трябва да могат да търсят знания. Те разполагат с технологиите, трябва да знаят как да ползват интернет, да отсяват информацията, да мислят критично. Нямам против да погледне в Уикипедия на този етап, но винаги я карам да търси още другаде и да сравнява.

Децата трябва да се чувстват свободни да изразяват мислите си. Ако в училище няма подходяща среда, ние трябва да компенсираме - слушаме, разсъждаваме заедно, правим справки, изводи. За учениците знанието и ученето не бива да се изчерпват с училището, каквото е то днес масово у нас.. В състоянието си, в което е днес, то е безпомощно да удовлетвори тяхната технологична грамотност. Единични учители има, да, изключения, които излизат от удобните схеми и дават свобода на децата, приемат ги като равноправни събеседници, но те остават такива - изключения.

Децата трябва да търсят още начини да се изразяват, да учат, да бъдат полезни. Кръжоци, извънкласни занимания, благотворителност, доброволчество, базари, изложения и изложби. Нека ходят, нека се изявяват както им харесва, а не както ние смятаме за добре. Ние сме гости в тяхното време - не бива да забравяме, че те ще присъстват в свят, който не ни принадлежи. Нека се изявяват, а ние просто да ги продкрепяме и пазим с гордост техните сертификати за участие, дипломи и свидетелства. Не се знае кое кога може да потрябва.

Децата трябва да чувстват доверието ни. Това, че ние сме с тях. Не безкритично, разбира се, но с тях. Моженето идва с подкрепящи родители, които заедно с децата си вървят по пътя към разгръщане на потенциала - и техния, и своя като родители. Ние трябва да умеем да виждаме децата си, да търсим обяснения и разбиране, а не да бързаме да обвиняваме, изискваме и критикуваме. Да мислим и ние самите критично за образованието ни, за учителите, за себе си.

Ние много добре знаем, че невинаги образованието предопределя кариерата, още повече тя пък ни прави щастливи. Не бива да сме прекалено сурови с тях за оценките, матурите. Това не изчерпа света им. Трябва да им внушим да мечтаят за своя личен възможен свят и да стигат сами до него. Не с нашето училище се изчерпва знанието, не с нашия град се изчерпва страната и не с България се изчерпва светът. Моженето става със знания, но практични, насочени, събирани с любопитство.

Голямата цел на училището не са академичните знания във всички области, не, в тези времена не са тези. Те трябва да подготвят децата за живота, защото децата избират преди нас живота си, а ние трябва да ги научим на:

Креативност
Работа в екип
Критично мислене
Изразяване и защитаване на гледна точка
Емоционална и социална интелигентност
Емпатия и съчувствие
Лидерство без агресия