Нямам свое семейство, нямам гадже и си мислех, че тази Коледа ще сме само аз и кучето ми. Родителите ми заминаха със свои приятели в чужбина, иначе щях да съм с тях и с кучето ми. Канеха ме, разбира се, но как да отида на Коледа в Гърция, аз с три двойки на средна възраст 55 години. С тях и с кучето ми. Те са страхотни хора, семейни приятели, и се знаем откакто нямах кучето ми, но ги виждам, че са в етап, в който се наслаждават на живот с пораснали деца и какво да правя с тях - само да ме мислят защо съм на 32 години, а нямам мъж, дом, деца. Само една неудобна квартира и да, кучето ми.

Сега за кучето. Тя е прекрасна дама, моята Илайза (заради героинята на Одри Хепбърн от "Моята прекрасна лейди"). Но й казвам Елиз. Тя няма порода, родена е на улицата и точно като адашката си - претърпя пълна промяна на обноските и навиците си. Но е голяма красавица и много обичлива. Средна ръст, бяло-рижава с дълга муцунка и неспокойна опашка. Цялата е такава една неспокойна. Сигурно защото не е живяла добре преди мен. Намерих Елиз една вечер на улицата, когато беше края на пролетта, който съвпадна с края на първата ми сериозна връзка. Тя просто ме чакаше близо до входа на общежитието. Студено през април, валеше дъжд и тя, сещате се как могат да гледат кучетата сърцераздирателно, да чупят веждите си с онзи поглед, така гледаше и ме чакаше.

Аз успях тази вечер само да я нахраня, нямах сили за повече. Продължихме така известно време - хранене, гушкане, игра на полянката. С нея живнах и аз. Докато не скъсахме окончателно с онази ми любов и реших, че е време за промяна. Заради Елиз напуснах общежитието и взех квартира, започнах работа. За да мога да се грижа за нея. Беше трудно, защото като чуят, че си с куче, и директно затварят телефона. Всички ме разубеждаваха, всички настояваха да я дам в приют и какво ли не. Но ние си останахме двечките. Минахме през няколко мои връзки, дипломиране, премествания, смяна на работа - наистина какво ли не. Но нито за миг не ми хрумна да я оставя. И когато осъзнах, че тази Коледа ще съм с нея, всъщност не го приех много зле. Ние вече 11 години бяхме само двете, каквото и да ставаше.

Казах си - Коледа не е само шумни семейни сбирки и цялото това дърдорене, кръстосаните разпити и натякването на родата, че еди какво си може да си успял, но винаги ще намерят нещо, в което не си. Затова е семейството - да те поправя и насочва, да те намества на правилния път. Да ти каже кое е правилното в живота. Уморих се от това. И когато нашите казаха "Заминаваме", зарадвах се за тях, но и за себе си.

Ще си гледаме с Елиз някой филм, ще си направим нещо вкусно за хапване. Тя си има едни пакетчета кучешка храна за празник, много добре си ги знае, само като чуе шушкането и наостря ушета. Не сме единствените на този свят - едно добро куче и неговия човек, които ще прекарат поредния празник сами. Все някой е загубил скъп човек, все някой липсва край нас, все някой е сам на Коледа. Но това не е повод за тъга, нито за самосъжаление. Хората поначало сме сами, компанията от този и онзи ни е временна. Но кучетата са нещо отделно - най-доверчивата компания на света. И наистина минават с нас през всичко. Моменти, когато никого не искаме и когато никой не иска нас.

Така че няма нищо драматично в това да си сам с кучето си. Заговорих се с една колежка от новата работа и й разказах за тези неколедни и непразнични обстоятелства. Едвам-едвам, защото хората започват да те съжаляват, нали: "Знаете я - онази луда, дето е сама с кучето си. Онази самотната, дето си няма никого." Но колежката ми не реагира така. Оказа се, че прави събиране за хора, които нямат планове за Коледа. Това било някаква мода - каниш едва ли не непознати, всеки си носи храна по вкус и не задължително традиционна и така, веселба да има. "Малко е странно", каза тя, "но какво губиш - като не ти харесва, тръгваш си. Няма родово-семейни връзки, на които си длъжен и никой няма да ти го натяква цял живот, че не си в кравешки възторг на Бъдни вечер". "Кучето?", "Да, разбира се, вземи и нея. Няма да е сама на Коледа я!". С което предложението автоматично мина на първо обсъждане.

Посъветвах се с Елиз (по-скоро аз й говорех, а тя само ме гледаше и потропваше с опашка, но ме разбра, сигурна съм). Не знам дали си въобразявам, но сякаш по-усърдно тропаше, докато й извеждах доводи, защо да не отидем. И, да ви кажа, решихме да приемем. Аз заради нея, тя заради мен, и така.

Мислех, че сме само аз и кучето, но се оказа, че сме много сами на Коледа. Просто трябва да го споделиш с някого. А това е сякаш срамно за този период от годината. Няма срам, човек тряба да е честен пред себе си. А кучетата правят това - карат те да си по-открит и директен. И много добре знаят, че те могат само с нас, но ние имаме нужда и от другите.