Гледането на малко дете е изтощително, особено ако децата са повече от едно. Факт е, че основната и най-енергоемката част от това се пада на майката и това няма как да се промени, поне през първата година-година и половина от живота на децата. Майчинството е може би най-голямата промяна в живота на жената, защото тя скъсва с досегашния си начин на жена без ангажименти извън себе си и своята воля. Сега тя се подчинява на друг. Някой, когото не познава, някой хем безпомощен, хем постоянно изискващ. Някой, който не я оставя да спи, да се храни добре и да е физически активна, който ограничава контактите й, личното й време. Така стоят нещата за онези жени, които приемат отглеждането на детето си като приоритет номер 1.

“И когато този факт е неотменим, започва истинската чуденка? Приемаме положението, посвещаваме се, добре, а после какво? ”

После, майки, е време за ренесанс, за събуждане, за припомняне кои бяхме преди децата. За свързване отново на старото аз с новото аз, на стария живот, благодарение на който сме това, което сме днес, с новия - на майка, на родител. Трябва да разберем, че в онази недоспала и изнервена жена се крие артистичната, интересната, жизнерадостна студентка, младши-сътрудник, мениджър, фризьорка или учителка. Това сме ние същите, да, нещо се е променило, да то ни е променило, но някак извътре, дълбоко. Може да не се върнем към професията си преди майчинството, може да сменим град или дом, но нашата същност ни чака, чака нашия ренесанс.

Ренесансът започва с:

Решимостта, че не бива да губим връзка с живота си през бременността и дори да е трудно, но да не изоставаме от него в първата година от майчинството. Понякога е дразнещо да гледаме колко изпускаме, как се развиват приятелките и колегите ни, но това не значи, че трябва да се затваряме за тях. Не бива да спираме да следим интересите и хобитата си, да се борим с нокти и зъби за всяка прочетена страница, епизод от сериал (защото цял филм е вече лукс). За всяко ходене на кафе и фризьор. Трябва, наложително е, детето да остава и с баща си. Не трябва да изпитваме вина да оставим детето и на доверена съседка или близък роднина, стиига режимът да позволява. Дори 30 минути до магазина за козметика понякога спасяват психиката ни.

Решимостта, че друг може да поеме грижата за детето. Дали ще е ясла или градина, дали ще е кооператив, детегледачка, баба, на която можем да разчитаме. Има време, когато е здравословно за детето да се отдели, да поеме малко общуване извън нас. Да се скара с друго дете за играчка, да тренира имунната си система, да намери свои приятелчета. Това е преломният момент и той бележи границата. Една жена не бива да се чувства виновна, че оставя детето си на градина. Тя трябва да е наясно, че то ще боледува, че ще има конфликти с другите деца, че госпожата може да направи забележка. Това е част от порастването.

Решимостта, че майчинството е само част от нашата сложна личност и да отстояваме тази личност пред обсебването, в което майчинството понякога ни подчинява. Ние сме работещи жени, стоящи вкъщи жени, учащи и грижещи се за родителите си, ние сме нечии приятелки, любими, колежки. И във всеки момент влизаме в различни роли, в които сме еднакво себе си. Да, майчинството ни кара да се разделяме с някои приятели, да разпределяме различно времето си между различни приоритети, но ние трябва да продължим да разгръщаме и развиваме потенциала си.

Решимостта, че няма да се поддаваме на вина, тревога и излишна драма. С майчинството това стават новите ни най-добри приятелки. Вина, че си пуснала детето на ясла, а то още е малко. Сутрин плаче, а ти се чудиш какво ли прави там, как се държат с него, какво ли яде. Вина, че нямаш време за него и за по-лесно го слагаш да погледа детско. Вина, че не му четеш достатъчно, че не си играеш достатъчно, че не го храниш достатъчно здравословно. Тревогите са ужасяващи, когато децата растат - че ще ги блъсне кола, че някой ще ги удари непоправимо, че някой го тормози в училище...но знаете ли, това върви с всичкото хубаво. Това е заради любовта и щастието. И да, с вината и с тревогата трябва да се живее до края. Затова трябва да свикнем да ги държим под контрол. Да не позволяваме да отнемат от радостта на майчинството.

Така че, ако ви е тежко - ще мине. Зъбите ще поникнат, детето ще проходи и ще проговори. Ще спи цяла нощ и ще го отбиете. Ще свикне да ходи на гърне и да дава играчки. Рано или късно. Въпросът е да не изпуснете своя ренесанс междувременно.