Наскоро една приятелка, която от няколо месеца ходи на работа след второ майчинство, сподели на всеослушание и без никакво съжаление, че е спряла да готви. "Събираме се за вечеря, всичко е наред, но вече не готвя яденета, които отнемат повече от 30 минути." И изброи - скара, яйца, паста, картофи или ориз, варива, зеленчуци, които стават на тиган. Тя, която доскоро не се спираше да си играе да приготвя за децата всякакви неща. Винаги носеше на площадката кексче, бисквитки - все домашно и все приготвено с радост, сега казва, че се старае поне зеленчуците да са пресни и да избягва полуфабрикатите.

Остави всички ни в мълчание. Защото всяка се опитваше да си спомни кога за последно е правила мусака, гювеч, пълнени пиперки...Не е въпросът в традиционната кухня срещу модерните предложения като лазаня или панирани хапки с корнфлейкс, за които също би отишло повече от час добро готвене. Накрая приятелката ми каза: "Просто съм ужасно уморена вечер и спрях да се измъчвам, че не готвя, и така спрях". Всички кимаме.

Истината е някъде там, че жените наистина сме много уморени. Защото приготвянето на семейната вечеря често е едва едно от няколкото задължения след работа. Няма смисъл да изброявам. Оставяме за уикенда разточителните закуски с палачинки или пържени филийки, отнемащите време ястия. Но уикендът и той два дни - за кое по-напред? А и нали бил за почивка, както гласи легендата.

Другата истина е, че често усилията изобщо не се отплащат. Децата обичат едно, мъжът - друго, аз - трето. Стараеш се, занимаваш се, а после - никакво внимание...Аз например обичам традиционните ястия, но обичам и да опитвам нови рецепти. В 5 от 6 случая ми казват: "много е вкусно, а сега ще поръчаме ли нещо за ядене?". Само гадая къде се рее умът на мъжа ми, но вероятно е около ястията на майка му. Наистина висока летва. Обичам също да хапвам салата с някакъв пълнозърнест хляб, но у дома салатата е само предястие и пак трябва да се готви. Децата искат нещо бързо и да стават от масата. Две момчета, без особени претенции, стига да не отнема много време. Да, ама аламинути до кога? Супите не били модерни, а като малки толкова ги обичаха. Дай им сега пица, скара, сандвичи, пържени картофи. Започва да ме мъчи вината - не успяхме ли с баща им през тези години да им създадем навици - да стоят на масата, да разговаряме. Ясно е, че семейната вечеря е нещо повече от едно ядене, нали?

Но умората е адска. Очакванията са големи, работя по 10 часа и всъщност обичам работата си, тя ми върна самочувствието, даде ми предизвикателства, среда. Освен че е добре платена, тя ми носи удовлетворението, което искам. Но вкъщи ме чака всичко останало. Мъжът ми се прибира след мен и също е много уморен. Да го карам в 9 часа тепърва да бели картофи ли?

Помня у дома, когато бях дете. Майка се прибираше в 5 и започваше да шета, но с радост, че се е махнала от завода. Всичко й идваше отръки и го правеше уютно. Кърпите й баха везани, имаше престилка и кърпа за косата. Докато готвеше, пееше. Баща ми също се прибираше към 6 и помагаше много. Аз помагах пък за слагането на масата, салфетките, приборите. Седяхме с часове, доста време, след като се нахранехме, и говорехме. После татко вдигаше масата, тя измиваше чиниите и отивахме в хола - той с вестник, тя зяпаше телевизия, а аз играех сама срещу себе си на карти или четях. Сега времената са други, но тези неща остават - семейната общност и знам, че тя идва от майката. Но не тази уморената, а от тази спокойната, на която й се помага и на която всъщност това не й тежи, за да я омаломощава и самата мисъл за шетането за вечеря. И ако храната отвън, повече или по-малко здравословна, е цената за моето спокойствие и световното равновесие - ще я платя.

Преди време осъждах купуването на храна от топли витрини на супермаркети, поръчването за вкъщи от пицарии и ресторанти или от разни улични "топли точки" за риба, скара, но, честно казано, напълно разбирам защо процъфтяват. Защото ако аз имам един пълноценен свободен час у дома, няма да го прекарам изгърбена над сърмите, а в разговори с децата, игра в парка, разходка. Може да имаме деца, които да приобщим в готвенето и в помагането вкъщи, но може и да нямаме. Няма място за вина. Има място за щастливи и спокойни жени.