Рут заговори бързо и с лекота по подхвърлената тема. Той се почувствува по-свободно и се премести малко навътре в креслото, като се държеше с все сила за страничните облегалки, сякаш се страхуваше, че то може да се изплъзне под него и да го хвърли на пода. Бе успял да я накара да заговори за нещо познато и докато думите й продължаваха да текат, се стараеше да следва нейната мисъл, изумен от знанията, събрани в тази прелестна глава и без да престава да отпива от красотата на бледото й лице. Той успяваше да следи мисълта й, въпреки че го спираха чуждите мисли, критичните бележки и непознатите думи, които течаха съвсем плавно, при все това те оживяваха и възбуждаха ума му.

Помисли си, че точно това е духовният живот и прелестното усещане за красотата, ярка и неотразима, каквато не бе виждал дори и в мечтите си. Забрави се и очите му жадно я поглъщаха. Човек наистина може да живее, да се стреми, да се бори и дори да умре за нещо. Книгите са казвали истината. Да, имало по света такива жени. Тя е една от тях.

Даде крила на въображението си и пред него минаваха огромни светли картини, върху които се очертаваше малко неясния, но величествен образ на романтичната любов и на подвизите в името на една жена, на едно бледо, златисто цвете. Зад този колеблив, трепкащ образ той виждаше пред себе си живата жена, която говореше за литература и изкуство. Слушаше я и в същото време, без да съзнава, бе заковал поглед в нея и в този пламнал поглед ясно се отразяваше цялата мъжественост на неговата природа. Тя не знаеше почти нищо за мъжете, но като всяка жена не можеше да не усети огъня в очите му. Смущаваше се, тъй като никой мъж не бе я поглеждал така. Обърка се и изпусна нишката на мисълта си. Страхуваше се от него и в същото време погледът му й бе необяснимо приятен. Възпитанието й подсказваше, че срещу нея стои нещо тайнствено и съблазнително, неуловимо и опасно, но инстинктът отзвънваше в тялото й, като я подтикваше да захвърли всички условности на своето положение и на своята класа, нещо я привличаше към този странник, дошъл от друг свят, към този недодялан младеж с изранени ръце, чийто врат бе почервенял от непривичната твърда колосана яка, който съвсем очевидно бе оцапан и покварен от своя нелек живот. Тя бе чиста и нейната чистота не можеше да го приеме, но тя бе жена и за първи път долови нещо от необикновената съвкупност на женската природа.

— Както казах… а, какво говорех? — прекъсна фразата и се засмя на моментното затруднение.

— Казахте, че тоя Суинбърн не е станал голям поет, тъй като… и тук спряхте, госпожице — подсказа Мартин. Стори му се, че внезапно е огладнял, а смехът й подгони ситни и приятни тръпки по гърба му. „Като сребро — помисли си — като звук от сребърно звънче“.

Превод: Александър Бояджиев
Заглавната снимка е рожба на въображението и е взета от блога: abookadayparis.blogspot.com