В последните години много сериозно се заговори за хиперактивността при децата. Някои я смятат за твърде сериозен проблем, докато други са на мнение, че такова състояние изобщо не съществува или че е твърде преувеличено, когато за него се заговори като за болест. Хиперактивността не е никак преувеличена като проблем, с който не малко родители се сблъскват, но понякога може да бъде сгрешена като диагноза и да става дума единствено за по-буйно и енергично дете, а не за дете със синдром на ADHD (английското съкращение на това състояниер, a на български е Дефицит на вниманието и хиперактивност).

Най-общо казано, хиперактивността се проявява като липса на внимание от страна на детето (то просто не може да изслуша от край до край едно ваше изречение), твърде голяма физическа активност, бърза реч и импулсивно поведение, които са видимо по-силно изразени отколкото у останалите деца. Когато не се диагностицира и не се лекува, този „проблем“ в поведението е в състояние сериозно да влоши взаимоотношенията на детето с останалите деца, комуникацията му с възрастните, както и резултатите му в училище.

“Не са редки случаите, в които обаче ние сами предизвикваме поведение, „имитиращо“ хиперактивност, а то е чисто и просто резултат от наши действия.
Необичайно активни деца са и онези, които не получават достатъчно внимание от страна на родителя, без да бъдат „заклеймявани“ като хиперактивни.”

Хиперактичн изглеждат (но може да не са) децата, на които им липсва:

Самоконтрол

Предполагам сте виждали деца, които на обществени места се държат така, сякаш са хванати от гората. Не реагират на думичката „не“ или ако реагират, то е след третото и извикване. Често родителите на тези деца са до толкова изнервени от факта, че отрочетата им ги излагат пред другите, че след непослушанието, което получават, те започват да се ядосват още повече и да крещят и дори обиждат децата си. Грешка номер едно. Преди да почервенеете от яд, си дайте сметка какво означава думичката самоконтрол и не я налагайте на децата си, преди да са навършили шест и дори седем години. Постигането на самоконтрол изисква време, а обучението в самоконтрол се нуждае от наистина огромен брой повторения през целия предучилищен период. Нещо като с кученцата е. Преди да го научите да не пишка вкъщи, трябва да го изведете поне сто пъти навън. Затова, недейте да наказвате детето си заради това, че трябва малко по-често и повечко пъти да повтаряте думичката „не“. Децата са различни. Едни ще се подчинят по-бързо, други ще се борят с нея дълго във времето, но това не означава, че страдат от хиперактивност. Ако, обаче и след седем годишна възраст ви е много трудно да овладявате детето си, добре е да се консултирате със специалист.

Търпение

Сблъсквали сте се с ревящи деца на опашка на касата на магазина, предполагам? Повтаряте за пореден път „още малко изчакай“, а то се дърпа и плаче. Не издържате, със сила го дръпвате за ръката и през зъби изръмжавате нещо неприятно. Резултатът е още по-нервно и съпротивляващо се на чакането дете. До болка познато. До към 4 годишна възраст ми беше почти невъзможно да чакам с дъщеря ми на опашка в магазина. Никога не е крещяла или буйствала, но тихичко си поплакваше всеки път. По този повод бих искала да ви накарам да се замислите дали вие обичате да стоите на опашка и колко човека познавате, които обичат да го правят? Аз лично на секундата мога да посоча поне трима приятели, които откачат, чакайки повече от десет минути. Единия път дори не успях да си купя билет за кино заради една такава позната, която на 13тата минута на опашката пред киното, просто каза „стига“ и се отказа да гледа съответния филм в този ден. Затова…проявявайте малко повече разбиране към малките. Те нямат търпение и дори и като големи не е задължително да го притежават. Намирайте им занимания, вместо да им се карате. Когато ги накарате да преброят камъчетата на гривната ви, докато чакат на опашка или покупките в кошницата, едва ли ще стигнете до извода, че са хиперактивни.

Внимание

Нима всеки от нас не се нуждае от внимание и не се радва, когато му се обръща такова? Най-елементарният пример- замислете се какво правихте, когато бяхте малки и родителите ви имаха гости? А какво правят вашите деца в тази ситуация и във всяка друга, в която не се чувстват забелязвани? Бях кротко дете, но усетех ли, че мама и татко са ангажирани с всичко друго, но не и с мен, ставах същински дявол. Помня как майка ми, улисана в подготовка за рождения ми ден и не забелязваща ме, изведнъж чу как изкрещях и се разревах с глас. Просто паднах от облегалката на дивана в старанието си да и покажа какво мога, а тя дори не беше в същата стая. Затова, ако имате „хиперактивно“ според вас дете, което не се спира, опитайте се да проследите неговата хиперактивност и кога тя е най-голяма. Дали пък не му липсва малко повече внимание? Замислете се и над това дали го изслушвате докарай, когато ви разказва нещо или твърде бързо ви доскучава? Гледате ли в телефона си, когато дъщеря ви се прибере от училище и започне да ви разказва кой и как си изпуснал таблата с обяда в стола? Помислете върху някои ваши дребни пропуски, които децата винаги забелязват, защото точно те имат очи за всичко. Липсата на внимание и занижената комуникация родител-дете е определяща за поведението на почти всеки малчуган.

Не веднъж и два пъти съм се сблъсквала с майки, които твърдят, че децата им са хиперактивни, без дори да са се посъветвали със специалист. Ако в действителност имате сериозни такива съмнения, задължително заведете детето на лекар. Но ако се оплаквате от факта, че вчера детето ви е паднало на площадката два пъти, а днес още един и за вас това е нещо ненормално, помислете пак. Повярвайте, хиперактивните деца определено се различават от останалите. Срещала съм две такива дечица, които нямат нищо общо с щуротиите и разсеяността на връстниците си. Бъдете нащрек и отговорни, не давайте диагнози, без дори да сте се потърсили професионална помощ. И на първо място- научете се да се вглеждате в себе си, в своите реакции. Премерете първо своята нервност и избухливост, преди да кажете, че детето ви притежава в повече такава. И говорете - много говорете с децата си. За тях любящото общуване е най-ценното, което можете да им предложите.