
![]() |
Да организираме живота си. Разбира се, че е трудно да си правиш дългосрочни планове и да следваш максималистки цели. Но чрез ежедневието си ние можем да повлияем много по-кардинално на живота си в по-далечен план.
Къде живеем, щастливи ли сме там? Какво ни липсва? Какво можем да направим?
Работим ли добра работа? Чувстваме ли удовлетворение? Кое краде от чувството за успех?
Какви предмети държим около себе си, не сме ли затрупани от блокиращи ни вещи?
Как са финансите ни? За какво харчим, това прави ли ни истински щастливи? Какво бихме искали да правим с парите си?
В какво здраве сме? Какво зависи от нас, за да го подобрим? Правим ли всичко по силите си, да сме здрави и във форма?
Какви хора имаме около себе си? Отношенията с тях как ни карат да се чувстваме? Имаме ли усещане за фалшиви приятели?
Последният аспект е духовният - в какво вярваме, какви са висшите ни цели? Поддържаме ли високи идеали чрез изкуство, анализа, философски размишления. Тренираме ли мозъка и духа си с трудни четива, интересни събеседници?
Да планираме бъдещето си. Днес хората имаме повече възможности от това да учим, работим, създаваме семейство. Можем да отлагаме или форсираме етапи от живота си, да се отдадем на учене, да търсим продължително време призванието си, имаме избора да нямаме деца. Ако сме родители, трябва да свикнем децата си, да мислят за своето бъдеще - какво искат да правят, кое ги прави щастливи, какво искат да учат, къде искат да работят, искат ли да се обвържат твърде рано, да създават семейство преди кариерата...Човек никога не трябва да изпуска виждането за себе си в идните 10-тина години, когато децата му отраснат, когато се пенсионира. Колкото и да е трудно, особено в нашата страна, това е нещото, което ни държи будни и търсещи.
Да осъзнаваме във всеки момент какво се случва с нас. Особено важно е това, когато се отнася до личните ни отношения. Кое приятелство как ни влияе, с кой човек какво обичаме да правим, кой ни е наистина близък и заслужава нашата отдаденост. Дори в моменти на криза - скъсване с отношенията, конфронтация, все неща, които ни засягат дълбоко, това не бива да отнема способността ни да мислим и рефлектираме върхи тези събития, никога не трябва да губим погледа си отгоре.
Да овладеем усамотяването и включването отново в обществото. И двете фази трябва да присъстват. Средата ни изисква да сме постоянно онлайн, постоянно свързани, отнема ни поривите да останем сами със себе си, защото това би означавало да започнем да мислим, да сме различни, да сме критични. Усамотяването ни дава единствената възможност да сме сами с мислите си, спокойно да оценяваме и осмисляме. Вече с нещо премислено, можем да се включим отново сред другите, да сложим това в разговор, да го подложим на проверка: "Това, което смятам за този приятел, вярно ли е? Действително ли е такъв егоист?", "Този офис прави ли ме безхарактерен, другите използват ли ме, да искам ли преместване, да сменя ли работата изобщо?" Усамотяването не води до качествен резултат, ако оставаме изолирани. То е ефективно, когато ни зарежда емоционално, когато ни е накарало да преосмислим и осмислим. Но само сред другите, в спора, в разговора, се ражда и собствената ни истина за нас самите. Tази статия е достъпна в интернет на адрес: www.hera.bg/s.php?n=5683