Актът на прошката е един от най-катразисните и освобождаващи неща, които може да се случат между двама души. Той се ражда в онзи магически миг, когато някой е сгрешил, осъзнал е грешката, преодолял е себе си и е протегнал ръка към другия. И магията става точно когато и другият протегне ръка към този, който му е причинил болка или вреда.

Но как да постъпим, ако човекът отсреща не иска нашата прошка, макар че съзнава действието си или пък когато не съзнава, че ни е наранил? Трябва ли да задържаме обидата, как да продължим?

Много често самите ние не осъзнаваме, че имаме нужда да простим на някого. Когато мислено обвиняваме някого за нещо, което е сторил спрямо нас умишлено. Когато изпитваме болка, обида, горестно чувство на нетърпимост и неприязън, можем да отвърнем със същото и да затворим кръга, можем да продължаваме да таим тези болестни чувства, а може и да намерим сили да простим. Само последният, най-трудният начин, ще ни отърве от това, което ни разяжда вътрешно. Стига да осъзнаем навреме, че трябва да продължим нататък, че това, което ни спира, е невъзможността да простим.

Много често това се случва, когато мислим за нашите родители не с любов и признателност, а с огорчение, чувство на нанесени травми, с обвинение. Днес ние сме активни, имаме много ресурси на наша страна, информирани сме и всякак повишаваме потенциала си. Нашите родители са живели в по-ограничен свят, действали са според възпитанието и според това, което имат налично в едни много трудни времена. Днес е лесно да ги съдим, да ни се струват жалки, ограничени и вероятно, твърде възможно е дори, да са правили много, много грешки с нас. И тук се явява онзи избор - да простим и продължим със своя живот или да таим негативни чувства спрямо тях, да ги обвиняваме за своите несполуки и така да се лишим с хубавото и новото, което можем да постигнем.

Учудващо е как стари приятелства, колеги от преди 20 години, съседи продължават да изникват в мислите ни и да ни терзаят въпроси като "Защо той направи тогава така?", "Как може да постъпи така с мен моята най-добра приятелка?" и от най-вредните "С какво аз бях виновен, как предизвиках всичко това?". Мъчително е също да гледаме хора, за които мислим с огорчение, да са щастливи, да продължават да се държат така, както с нас, да не им пука.

“Няма нищо лошо в това да поставяме себе си в центъра на целия този процес по опрощаване. Това не е акт на егоцентризъм, нито на себичност и на чувство, че всички са ни длъжни. Напротив, това е акт на грижа към себе си и на търсене на мир. На зрялост.”

Прошката означава преди всичко да се освободиш. Но истински тя се случва и постига този ефект след осъзнаване, след проявяване на емпатия и разбиране на другите хора. Трудно е, когато тези хора не я искат от нас, не са пред нас разкаяни и засрамени, смирени. Защото така биха ли улеснили, биха ни облекчили, нали? Но това не значи, че е невъзможно да им простим в себе си.


Прошката е резултат от едно голямо, грандиозно разбиране:

Разбирането започва с дълбокото осъзнаване, че пълно познание между хората не съществува, че ние сме затворени вселени, които се открехват в няколко ярки мига една към друга. Но никой човек не може да влезе в сърцето, миналото, мислите и мирогледа на друг и така да разбере мотивите му да постъпи по определен, нараняващ ни начин. Човекът е загадка, а свързаността ни в приятелства, любовни връзки е една илюзия. Ние не можем да знаем защо някой е действал така, искал или не да ни нарани. Той може да не е знаел. И когато освен че не можем да сме наясно генерално, но и не можем да въздействаме на неща, станало в миналото, защо да не приемем, че е в реда на нещата недоразуменията и болезнените действия просто да се случват?

Разбирането продължава със смяна на перспективата. Да се опитаме да погледнем на минали събития от друга гледна точка винаги помага да се справяме с трудностите в общуването, без да се вживяваме в това, какво някой е направил или казал. Вероятно и на него му е било трудно, вероятно има своите мотиви, вероятно никога няма да разберем. Но излизането от нашето състояние на болка и вземане на по-рационално поведение, което отчита, че всеки човек си живее в собствен свят, ни помага да се отърсим, да охладнеем, да започнем да разсъждаваме.

Разбирането минава и през отчитането на факта, че всичко това е останало в миналото, имало е своите последствия, вероятно те продължават, ние не можем да влияем на причинно-следствената верига. Не е в наша власт нито действията на другите, нито обективните обстоятелства, но има нещо, което е в наша власт - как да реагираме на случващото се. Тоа също е рационална мисъл - осъзнаването, че ние избираме кое как да ни се отразява. И можем да решим, че не желаем вече да живеем в болка и огорчение, че искаме да продължим, че искаме свобода от всичко това.

Разбирането задължително трябва да вземе под внимание, че ние също обиждаме, нараняваме, държим се зле и лекотата, с която понякога го правим, неизбежността трябва да ни обясни защо и другите го правят с нас. Понякога има хубави отношения и ясни чувства, понякога има лоши и зловредни. И колкото за невинни, прави и добрички да се смятаме, така трябва да знаем, че в нечии други очи, в нечий друг живот - едва ли е така.

Разбирането може да свърши с това, че на никой повече не му пука и нещата просто са такива, каквито са. Цинична мисъл, но много отрезвяваща да излезем от цялата тази драма. Приключваме приятелства дори без искрата, което ги е породила, те просто угасват. Срещите с родителите ни са редки и сме приели тон на търпимост и елементарна комуникация. Напускаме работа, града, семействата си, създаваме свои. Започваме нещо ново, защото животът продължава и така трябва да е.

Задържането на болката пречи да продължаваме напред, тя е ненужен багаж и сме зрели, когато осъзнаваме, че никой не ни е длъжен, че ние също нараняваме, че ние също оставяме неприятна следа в друг човек. Понякога намирането на сили да простим ни издига до невероятни нива на любов и емпатия, понякога просто тихомълком, наистина трудно извоювано, просто ни придвижва крачка напред. Една крачка, но цяла вселена.