Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов "Живей така, че ...", написани между април-декември 1968 г.

Христо Ботев

Горд съм, че съм роден на една земя с Него! Срам ме е, че с цели пет години е по-млад от мене Той! Боя се, загдето съм написал само около две хиляди стихотворения, а Той — толкова много - двадесет и четири! Аз ще раста на години, ще пиша стихотворения и все повече ще се смалявам пред Него. Защото Той е от върхове, които растат! Ще расте Той от Милин камък и ще остава над годините. Гледам Го на портрета, този двадесет и седем годишен момък, който с брадата си ми прилича на бог, и зачитам молитвата си:

О, мой боже, правий боже...

От неговото Верую всички ставаме „верующи"!


Пейо Яворов

Отдавна съм съборил кумирите си и съм престанал да вярвам в повечето от тях. Кумирите са толкова преходни, колкото преходен е животът. Само Той остана! Той, Яворов! Не смея да го нарека „моят", защото той е на всички и ничий. Той е на вечността!... Срещу себе си на стената съм окачил отливката от неговата посмъртна маска. Като икона. И вечер, преди да заспя, мислено се кръстя пред нея. Защото всеки човек има нужда от един бог в живота си. А аз друг нямам!


Димчо Дебелянов

Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!...
Тези два стиха бяха достатъчни, за да стане мой! Завинаги! Той ме бе прочел, преди сам да прочета себе си.

Бях петнадесетгодишен, когато се запознахме. Той „възкръсна из мертвих", върна се прашен от бойното поле и понеже бе намерил своя дом в Копривщица превърнат в музей, влезе в моя. Подаде ми единствената си книжка, която не беше видял отпечатана приживе, и аз я изгълтах на един дъх до вечерта. Четях и плачех. Един юноша, който още не бе ходил на война, нито се беше влюбвал още, можеше само да плаче ... И аз, разпаленият до вчера атеист, който бе молил майка си да изхвърли своето глупаво кандило от стаята, вечерта сам го запалих. Бях намерил един от боговете си.


Христо Смирненски

Да си само на двадесет и четири години, да си събрал в себе си целия свят, над който да можеш със сълзи да се смееш и със смях, да плачеш, знаейки, че, си обречен, е велико нещо! А той знаеше, че ще умре, виждаше костеливите неумолими ръце на своята жълта гостенка и все пак си даваше надежда: „До другата есен, до другата пролет!" Храчеше кръв и си даваше надежда! Крещеше за въздух и си даваше надежда!

И не само на себе си. На целия свят. Защото тогавашният свят беше цял разкапан от охтика. И ако все пак този юноша жадуваше някакво изцеление, жадуваше го не толкова за себе си, колкото за своите гладни братя. А много бяха тези негови братя: и дрипави гаврошчета, и слепци, и улични жени, и цветарки. Той ги цереше с надежда или ... с горчиво кафе. Или -бе магьосник, или бе само един вярващ и чист юноша. А може би едното и другото заедно ...


Гео Милев

Някога исках да имам коса като неговата — да пада над дясното ми око. Не знаех, че този романтичен кичур всъщност е трагичен — крие едното око, което го няма, което е стъклено... Сега, макар и да плешивея от ден на ден, не искам перчема му. Искам само неговото единствено око, за да мога да гледам напред в годините... Защото той само с едно око видя бъдещето ...
Какво ли бих видял аз, ако имах това око? Сигурно — невероятно красиви неща, неизказани и немечтани неща, чудесни като в приказка! А в дъното им, най-отзад — един едноок човек, хиляди хора с очи и без очи, които горят живи. Като факли. За да стане по-светло на тая тъмна и дълго ослепявана грешна земя ...


Никола Вапцаров

Цялото лице на българския фашизъм бе покрито с петната на позора! Хиляди, милиони бяха те и макар че това пъпчиво и зверско лице си отиде завинаги, петната останаха. Превърнаха се в рани по душата на моя народ! Една от най-дълбоките рани, едно от най-грозните петна беше убийството на Поета.

Те не знаеха кого убиват! Не, много добре знаеха и затова убиваха!


Никола Фурнаджиев

Колко повратен и неочакван е животът: само преди седмица се канех да пиша за теб като за жив! Но макар че днес те видях на смъртното ложе в Народния театър, макар че дълбоките ти подпухнали очи вече не ме гледаха, нито басът ти ми говореше, ти за мен бе пак жив. Пак бе оня Фурнаджиев, който преди осем години идваше у дома, за да редактира стихосбирката ми „Очакване". Не се възгордяваше нито от годините си, три пъти колкото моите, нито от името си, в сравнение с което моето бе нищо, не те спираха нито известността ти, нито престижът ти! Идваше. Идваше не само като мой редактор, а като мой баща, като мой приятел. Защото само пред приятел би могло да се плаче, както плаках веднъж пред тебе. Някаква юношеска моя история, за която не е нито време, нито място сега пред лицето на смъртта и пред ушите на хората да говорим.


Веселин Ханчев

Сигурно е страшно да знаеш, че дните ти са преброени, и да пишеш стихове! Че след година или след час ще свършиш и пак да крещиш: „Жив съм!" Подвиг, равен на Вапцаровия! Има ли значение кой е врагът — куршумът или ракът? И двамата са еднакво хищни и безпощадни! И пред двамата стои изправен по един поет! Умира по една вселена!

Има ли стая за целия свят?
В нея сложете ме! В нея!

Вик на умиращ орел, който се е издигнал в най-високото, за да се прости със света и да се хвърли отгоре. Само орлите умират така! Но той не беше орел! За да бъде, му пречеше нежността.


Чудомир

Мисля си за този най-съвременен Алеко, който въпреки грамадния си талант, въпреки голямото си име никога не ламтя за постове и звания, и ми става страшно! И тъжно, и гордо! Този титан на словото даже не дойде да завладява София, както направиха повечето от неговите братя по перо, а си остана до гроба оня тих и благ казанлъчанин, който се задоволяваше само да владее душите на хората. А той ги владееше! Бе господар на тези души, лекуваше ги. И в това е разликата между него и Алеко: единият лекуваше, другият удряше със сатъра на сатирата!


Атанас Далчев

За мен той е нещо като последната любов. Тази любов е най-силната, но идва едва когато десетки други вече са отнесли страстите и чувствата. И за нея е останала само мъдростта. Тя идва чак когато са ти отишли пролетната нежност и лятното лекомислие ... С поета Атанас Далчев ме запозна Радой Ралин през 1958 година. С човека Атанас Далчев ме запозна пак той шест години по-късно. И ако съм благодарен на Радой, че беше първият „жив" поет, когото съм виждал и който най-напред поощри стихчетата ми, дваж по-благодарен съм му, че ме запозна с този вълшебен свят, наречен Далчев.


Константин Константинов

Не само в книгите, в самата личност на този голям българин има някаква обаятелна простота. Имал съм няколкото щастливи случая да седя на една маса или на един балкон с него и винаги тази простота ме е омайвала. На пръв поглед тя не личи. Една привидна каменност се мъчи да я скрие, но не може. Простотата е непобедима! Тя избива и под най-каменните черти, с които често пъти се мъчим да я заличим. А защо той се е мъчил да я скрие? Може би защото всички големи личности се мъчат да скрият таланта си. А простотата е талант.

Пълният текст, както и други есета, може да прочетете в slovo.bg