Последното убежище на културата, грамотността, словото, знанието остава в отделния човек и в микро общностите, от които е част. Да отнесем отговорността за това към институции, училище, държава е безсмислено. За да поддържаме нивото на култура в себе си, за да го възпитаваме в децата си, в учениците си, в непознатите дори, единственото, на което можем да разчитаме, сме самите ние.
“Там оцелява културата - у някой ентусиаст, луд мечтател, у един будител, у един идеалист, който жертва нещо в името на нещо друго, за което вярва, че е по-голямо от него и е ценно за повече хора.”
До такива изводи стигнах в последните години и все повече определям културата като кауза на моето лично микро общество, а не на някаква общонационална ценност. Не желая да развалям празника си с огорчени разсъждения за това, в какво състояние е тя, кой как се грижи, или не, за нея. Тонове неградивна критика не струва и едно билетче за детски куклен театър. Всичкото това обсъждане, мрънкане, вайкане из социалните мрежи разпилява енергията ни, омерзява душите ни, уморява ни.
“Културата не се нуждае от институция, за да съществува. Тя не може да бъде обхваната, измерена и изтеглена, затова призивите към министерства, политици "да направят нещо" са безсмислени. Културата е наше дело, наш принос и продукт. Тя е нещо лично.”
Истинският културен деец, човекът на изкуството прави, каквото умее, иска и каквото вътрешно го предизвиква. Администрация, финансиране, материална база - те може да са от помощ, но понякога тази помощ може да се окаже отровна, затова тези хора умишленo я избягват, за да не се тормозят с писане на отчети, ревизии и прочее хамалогия.
Затова не се учудвам, когато режисьорката на детска театрална трупа си прави декорите сама, не се учудвам, че родители плащат за костюми в групите по танци, не се учудвам, че учителите вадят пари от джоба си за билет за музея на екскурзията. В това е културата, будителството. Тези малки жестове, тези хора и общността, която ги подкрепя, износват културата на нашите деца. И те трябва да бъдат подкрепяни. С ентусиазъм, с добра дума, с инициативност, дори само с присъствие и аплодисменти.
Сигурна съм, че навсякъде около вас има самодейни театрални школи, танцови и музикални извънкласни групи, групи по роботика, програмиране и забавна математика. Все в някое читалище се организира представление, все в някоя библиотека се организира литературно четене. Вероятно във вашия градски парк свири духов оркестър или в някое заведение се представя изложба, която няма да види галерия. Ако намирате тези каузи за смислени, подкрепете ги!
Заведете децата си на детски театрален фестивал, на фолклорния фестивал на площада, на изложба на техни съученици в коридора в училище. Вие ги научете, вие им покажете. Демонстрирайте с личен пример как се стои в зала, кога и как се ръкопляска, защо по време на балетно представление не се вика "браво". Не чакайте на институция, не се оплаквайте в социалните мрежи, не разчитайте на друг, освен на себе си и на общността, която стои зад тези събития и каузи.
“Научете децата си да подкрепят съучениците си, които се изявяват на сцена, в състезание. Да ходят на концертите, изложбите им, на изявите на учителите си с други деца. Заведете учениците си в музея, на театър, на еднодневна екскурзия с образователна цел.”
Вярно, трудно е. Представлението, изложбата няма да са съвършени, може да са жалки и трагични. Да, музеите са вехти, атракциите - изхабени и остарели. Не е като ходене в мол, когато можем и ние да свършим някоя работа, не е като с таблета у дома. Но не можете да си представите какви чудеса се случват от тази подкрепа, как човек се вдъхновява, оживява, подновява, когато усеща интерес към това, което прави.
“С годините се убедих, че човек трябва да пести силите, енергията и времето си за смислени неща. Че не може да се опитва да променя света и че неговото мнение в глобалната интернет говорилня не значи абсолютно нищо. Никой не е толкова важен за света. Но е важен за семейството, приятелите си и за хората, които ценят мнението му, търсят го и разчитат на него. ”
Там давам цялата си енергия. И знам, че с личния си пример човек може да прави промяна. Първо за децата си, но в по-широк смисъл - за приятелите си, за квартала си, за родителите от класове, детски градини, извънкласни занимания, за учителите на децата си. Като е това, което е, заставайки честно пред всички и твори, организира, инициира. Ако не умее - като подкрепя онова, което намира за смислено. Като просто присъства и така казва: "Тук съм, виждам те, трудът ти не е напразен, ти не си напразен".
24 май не е гръмки фрази, в които никой не вярва и няколко тона думи, които се изговарят с патос, а после се забравят. 24 май - Ден на славянската писменост и култура е празник на грамотността, културата, словото, знанието, науката, които се обединяват чрез езика. И в този празник не бива да ни обзема чувство на обреченост, провал, разруха, а воля да се подкрепяме, ентусиазъм да присъстваме, нужда отново да се свържем в общност. Културна общност.
