Често се чувстваме неразбрани и ние самите не разбираме околните. Лично за мен това е проблем, който много трудно преодолявам. И нерядко дори обвинявам себе поради невъзможността да вникна в истината на човека срещу мен, да разбера откъде идва тази истина, тотално несъвпадаща с моята. Но понякога не се получава - колкото и да се самонаблюдаваме и изучаваме, вината не е в нас. Защото всеки човек има свои защитни механизми, които ползва в общуването си с хората. И тези механизми в повечето случаи се развиват в продължение на много години и то почти напълно несъзнателно. Понякога точно те пречат да бъдем разбрани и да разберем, без дори да осъзнаваме, че сами вдигаме бариери помежду си.

Всъщност, хората, под своите брони, са много еднакви. Трудно е да ги разберем така „опаковани“ обаче. А за да ги „разопаковаме“ е необходимо да знаем с какво най-често си служат. Така наречените защитни механизми ги предпазват от вътрешен конфликт, но не ги предпазват от конфликт с другите.

Как сами вдигаме бариери пред себе си?

Отричаме спомени, минали действия и постъпки, т.е. всичко, което може да ни причини тревожност или казано по друг начин- самозалъгваме се и прикриваме онази част от истинското си Аз, която е следствие от миналото ни.

Маскираме реалните причини на поведението си и ги заменяме с други. Този фалш не е непременно умишлен и с лош умисъл. Просто така предпазваме себе си, защото се страхуваме да се разкрием и да сме уязвими.

Защитни механизми в действие:

Непосредствено отреагиране. Механизъм, който при чувство на голям страх и опасност, води до незабавно физическо действие, с цел да се направи каквото и да е, но по-бързо да се “избяга” именно от страха. Пример за този защитен механизъм са войници, които преди битката изпитват толкова силен страх, че се хвърлят по-рано в боя или пък студентите, които винаги искат да минат първи на изпит- за да по-бързо се отърсят от страшното очакване. Аз лично съм правила това с животни, от които ме е страх- без да се замислям, се навеждам да ги погаля мигновено, сякаш съм длъжна да го направя.

Компенсация. Нерядко оставяме на заден план онази част от нас, която не харесваме и започваме да изтъкваме онази, в която знаем, че сме по-добри, ама малко в повече да я изтъкваме. Например жени, които не се чувстват уверени във физическата си привлекателност, понякога дори несъзнателно започват да залагат на умствените си способности. Компенсаторна реакция е и задължителното гримиране, преди да се покажем на света навън. А е абсолютно погрешно да смятаме, че видът на нашето лице обуславя личността ни цялостно.

Отричане. Характеризира се с непризнаване на реалността. Често се описва с потъване в работа и проекти с цел да се избяга от мисли и чувства, свързани с въпроси от личния живот. А когато някой отвън се намеси, отговорът обикновено е “не е вярно“, макар и истината да е очевидна за всички. Отричането не позволява на емоционални конфликти да се настанят в съзнанието. Блокират се мисли и чувства, като се зачерква тяхното съществуване, което може да бъде много опасно за личността, тъй като тя започва да живее в своя изкривена реалност и огромно неразбиране от страна на околните. Има мъже, които точно поради тази причина не успяват да създадат семейства никога. „Затривайки“ своята емоционалност, те няма как да бъдат с нормална жена, защото добре знаем, че жените по природа сме много по-емоционални.

Емоционална изолация. Това са например отказите на мъж да се среща с жени, вследствие от стремежа му към определен идеал и от травмата на отблъскването, с което се е срещал лице в лице неведнъж. В даден момент се стига до ужас от това да разкриеш чувствата си пред някого. Заприличваш на робот, който няма и наченки на сърце. Преодоляването на това състояние е наистина трудно и както споменахме по-горе вече, понякога пречи за създаване на семейство до много късна възраст. Истинското приятелство също донякъде е засегнато тук. Грубостта е на преден план, без дори да бъде осъзнавана като такава.

Изместване. Трудно ви да е се възпротивите на шефа, макар и да знаете, че не е прав. И това е доста често срещана ситуация. Дали обаче след поредния му скапан ден, в който вие сте го отнесли, няма жена ви да го отнесе вкъщи? Или пък детето? Потиснатият гняв, който впоследствие не се споделя, в даден момент изригва като вулкан и това всички го знаем. Навикът да изместваме емоцията от първоначалния обект към по-безопасен, е особено опасен, защото може да доведе до големи загуби в личния ни живот. Съществува и обратният вариант, разбира се- ако ръководим голям екип, да си изкарваме точно на него проблемите, които срещаме извън работата.

Има още доста по-крайни защитни механизми, с които си служат някои от нас. Фалшът, неискреността дават своето отражение в дългосрочен план. Тези тук са най-разпространените, които почти всеки човек развива и с които си служи в повечето случаи несъзнателно. С цел да запазим личността си, понякога не разбираме как всъщност малко по малко я рушим. Понякога само и единствено благодарение на себе си и на тези механизми, стигаме до жестоки конфликти с другите, чудейки се защо не сме разбрани. Опитвайки се да се съхраним, несъзнателно се изолираме от реалността. Затова е хубаво да се самоизучаваме повече. Да бъдем по-открити и първични. Защото колкото повече таим негативни чувства и се стараем да изглеждаме „на ниво“ в очите на другите, толкова повече губим своята идентичност. А и много често изобщо не сме наясно дали точно тези механизми не ни правят по-неразбрани, странни и дори лоши в очите на човека отсреща.