Градът си плаче за обикаляне – по големите, по малките, тесни улички, които не е ясно накъде ще те изведат. Но където и да е – все е хубаво. Площади, симпатични кафенета. Разни паметници, които понякога подслоняват един или друг поизморен турист с по 15 пришки на левия крак, и 10-на десния и мускулна треска, започваща от върха на космите на главата и приключваща в подметките на обувките. След като обиколите парче от Вечния град и се уморите от ходене, зяпане по табели, каменни плочи и вековни сгради, най-добре седнете в едно от безбройните кафенетаКъде е най-достолепно да изпиеш обаче първото си италианско капучно, за което да говориш после поне година?. На един площад на емигрантите. На тротоара пред църквата на Микеланджело се събират хора от Латинска Америка. Много от тях карат таксита и колите се нареждат в този край. Отсреща е заведението на Макдоналдс - царството на румънци и албанци, които понякога просят по масите. Полицаите не реагират, такава е политиката към американските заведения в Рим. Намират се и хора от Африка, готови да ти заменят Боинг 747 за хвърчилото на баба си. Интересно е да ги види човек в момент на получаване на стоката им. Като организирано ято птици са. Въпреки привидната суматоха, всеки от тях си има неведом маршрут на бягане. Любопитно е, че римляните са свикнали с тях и изобщо не им прави впечатление целия цирк там. Спокойно може да чуете и родна реч омайна сладка. И да не забравим тълпите японски туристи, най-учтивите хора, които може да се срещнат в града. Контактни и странно говорещи масово италиански или английски. Ми ще говорят я. Дисциплината и вродената съвест на тези хора да са перфекционисти, би ги довела до чинното научаване на Юпитерски език, ако това се наложи. Или марсиански. Та тук, срещу базиликата на Микеланджело се пие първото кафе. Ми скузи – божествен като крем карамел. С огромно, вкусно, омайно, нечовешко каймачище, което мислено си пожелаваш никога да не свършва. Налива ти го батко барман, който почти винаги е супер симпатичен.

Ако сте пристрастени към фотографията – пейзажна или портретна, снимайте на воля. Тук всичко е интересно за снимане - сгради, малки стълбички, големи стълби, пиаци, пиацища и пиаченца. Да ви призная, захласнах се да снимам дори жилищните сгради, изумена от факта, че не видях нико една олющена, прашна, мръсна, неугледна фасада. Нито една. И да е имало, не съм я видяла. Ако сте тръгнали с фикс идеята да си купите нещо на всяка цена, дерзайте: бижута, обувки, дрехи, аксесоари, антики, че дори и къщи. Ако пък сте отишли само заради туризма, съществуват изобилие от нещица, които можете да забършете по пътя. С риск да ме вземете за луда, ще кажа, че и за секунда не се сетих да вляза в магазин, не пожелах обувки, парцалки, джунджуфилки и римски трофеи. Е, изключваме няколко символчета, които и днес ме радват и ми връщат спомена за тази велика страна докато пия кафето си и разбърквам меда по дъното с лъжичка „Рим”.

Обичам да кибича по улиците на този забележителен град, честно! Около теб са насядали и всякакви други симпатяги: приятели, които живеят в града и просто са излезли да си се надивеят на воля, влюбени сладури, които се обичат много и се гледат втренчено; тук стегнат батко тренира малчугани по фехтовка под носа на Колизеума, там наконтени бабишкоци си говорят за паста, вино и за Едно време. Луда страна, ви казвам. Луда като мен. Затова си допаднахме. Ще пиша пак.