Децата са най-големият консуматор в света, дори децата да са във възраст, в която те дори не са в състояние да харчат самостоятелно. Покупките, повлияни от избора на децата, но и по-рано - още в бебешка възраст, оформят една огромна индустрия, която всички големи брандове са яхнали. Тази индустрия отдавна е надхвърлила бранша на детските играчки, дрехи и стоки за отглеждането. С мисъл за удобството на децата купуваме автомобили, избираме почивка, дори избор на жилище и работа се съобразяват с тях.

В едни други години децата се примиряваха с това, което имаха, адаптираха се в света на възрастните, какъвто формираме ние за тях. Сега е обратното - сега всичко е сведено до тяхното удобство и за да не се чува вездесъщото "скучно ми е".

“Кога децата станаха шефовете у дома? Кога родителите добихме чувство за собствената си значимост като личности чрез това да им угаждаме за всичко, да им осигуряваме всичко? Да бъдат децата им свръхоблекчени, да не изпитат и най-малка трудност и дискомфорт?”

Децата не са шефът у дома. В едно семейство всички са важни, но най-много - тези, които осигуряват материалните блага, които възпитават и отглеждат. Именно възпитанието, което поставя граници на едно дете, е положително за него - то го учи, че парите не се изкарват лесно, че нещо винаги се жертва, че в семейството има много приоритети. То учи, че майката и бащата имат нужда от почивка, от време за своите нужди, а изобрите се правят за общото благополучие, не само за детското. Защото общото би осигурило и детското. И тези избори трябва да се взимат решително и без вина, която после да изкупваме.

Дете, с което всички се съобразяват, расте със самочувствието, че е неповторимо, че светът е създаден по негов размер и форма. Че неговите нужди, приумици и капризи управляват всичко около него. То не знае, че някой друг може да има също нужди, че някой друг може да знае повече, да е заслужил повече. Докато са малки, ние изцяло държим света им в ръцете си, но с тръгването на училище излиза наяве колко лоша може да е тази посока на възпитание.

Началните учители са първите, които се сблъскват с тези свръхобгрижени деца. В тези 4 години, в които се случват много повече неща от ученето на букви и цифри, смятане, четене и т.н., а се формира отношение към училището като институция, към учителя като нов авторитет, се формират навици за учене, дисциплина. В първи клас идват деца, на които не може да се направи забележка, за които строгият тон не е е фактор за промяна на поведението. Деца, расли без ограничаване, без съобразяване с някого другиго, освен със себе си.

Учителите не могат да изградят авторитета си сред такива деца, защото техните родители не им помагат. Дори напротив - постоянно оспорват всяко нарушение на детския комфорт. Но това се случва не само с учителите в училище - това се случва с педагозите в извънкласните занимания, треньори и други формални лидери. При конфликт, ниски резултати, лоша дисциплина родителите не можем да приемем, че нашето дете е неспособно, неталантливо, недисциплинирано и се търсят причини винаги извън него - в другите деца, в учителя, в различни обстоятелства.

Малките тирани отново се разминават с последствията от своите действия и така усещането за безнаказаност расте. Всичко това би било приемливо в някаква степен за нас, родители, докато не осъзнаем внезапно, че този тип възпитание се обръща и срещу нас. Когато децата повишават тон, капризничат, груби са и т.н., а ние през цялото време сме давали мило и драго за тях, угаждали сме им и пак - не получаваме тяхната любов и признателност. Тогава става ясно, че нещо някъде сме сгрешили.

Вина имаме само ние и никой друг - децата са си деца. Ние сме тези, които четем за всякакви стилове образование и възпитание, задоволяваме всеки каприз, съобразяваме всичко с тях. И докато детето може да преживее в комфорт училището, да навърши 18 и да продължи да учи или да работи, истинските последици се проявяват, когато на това дете му се налага да има шеф, да бъде отговорно, да поеме живота си в ръце. А това е свят на възрастни, в които нищо не е по техен размер и очаквания, където обстоятелствата са сурови и не жалят никой. Тогава ще им трябва дисциплина, съвестност, отговорност. Работодателите ще търсят умения за работа в екип, лидерство (лидерът не е този, който командва, а който води), емпатия, емоционална интелигентност, т нар, soft skills.

И в старанието си да предпазим детето, да осигурим безгрижно детство, да бъде уникално и неповторимо, то научава, че в този свят никой няма да го посрещне с фанфари и овации, че никой не чака неговото благоволение и никой не се съобразява с него специално. Разочарованието е огромно, детето може да стигне до криза на идентичността. Разбира се, може да го държим до себе си - днешните поколения живеят най-дълго с родителите си - до след 30-годишна възраст, но не заслужаваме ли и ние почивка и старини? Не заслужаваме ли да се гордеем с тях, че са самостоятелни и отговорни възрастни?

Аз мисля, че не само, че заслужаваме, но и че децата ни един ден ще ни благодарят за това, че сме ги оставили да им е трудно, да се борят, да не получават всичко наготово. Че не сме ги предпазили от всяка трудност и несгода, а сме ги оставили да опознаят силите си, границите си, да изпитат волята си и характера, да умеят да обичат, да бъдат приятели, да дават от себе си.