Всеки минава през тежки моменти в живота си. Някои от тях обаче, са далеч по-тежки от други и не се преживяват с две окуражителни думи от приятел. Понякога дори говоренето с хората сякаш прави тези моменти още по-трудни. Знаем, че единственото непоправимо нещо в този свят е смъртта. Когато наш близък е буквално на косъм от нея или вече си е отишъл от този свят и ние нямаме какво да сторим, освен да чакаме и да се надяваме тъгата поне малко да отшуми, най-малкото от което се нуждаем са клишетата от приятели. Да, безспорно тези, които ни обичат ще се опитат да ни покажат обичта си и загрижеността си, но понякога ситуацията наистина е твърде деликатна и ако те самите не са минавали през това, едва ли точно ще знаят какво да кажат и как да ни успокоят. А някои от думите, които ще изрекат, ще бъдат по-неподходящи и от мълчанието им. Затова е добре самите ние да знаем кога не е удачно да говорим много и какво точно не бива да казваме на човек, който скърби по близък.

„Времето лекува“
Ако някой ви каже, че времето е лечител тогава, когато точно времето, мигът ви е отнело близък човек, е по-вероятно да му се изсмеете цинично, отколкото да благодарите за утехата. Всички знаем, че времето ни помага постепенно да превъзмогнем страшните случки в живота ни. И все пак, за това е необходим доста дълъг период, а и да го кажеш на човек току-що сбогувал се с най-близкия си, не е най-доброто, което можеш да дадеш от себе си. Когато сме в плен на болката, ние не мислим по начина, по който го правим ежедневно. В такива ситуации човек изобщо дори не мисли, само чувства.

„Представям си какво ти е“
Никой не може точно да си представи през какво минаваш, ако самият той не е минал през същото. И дори да е минал, не е сигурно, че неговата душа е реагирала на случващото се, както твоята. Защото има по-силни и по-лесно приемащи тежките събития в живота си хора, но има и такива, които биха били емоционално смазани дори от лечима болест. Добре е да научим едно- най-вече да не съдим онези, които правят „от мухата слон“, защото не знаем какво в действителност се случва вътре в тях и колко силни са усещанията им. Преди време бях упрекнала близка, която започна да пие антидепресанти, след като майка и се разболя тежко. Преди седмици установих, че в опит да помогнеш на някого (както беше в случая- исках да я стресна, че след хапчетата положението ще се влоши), можеш да го нараниш още повече. Казвайки и, че не е достатъчно силна да се справи сама с мъката си, аз не съм и била опора по никакъв начин. В такива моменти човек няма нужда от упреци, защото ние не можем да влезем в душата му и да видим в действителност колко страшно е там.

„Той/тя е на по-добро място“
Често в моменти, в които някой ни напусне, губим вярата си. Или тя остава някъде там- дълбоко заровена под купчини гняв, тъга и болка. Затова не е хубаво да казваме на страдащия, че близкият му е на по-добро място. Когато болката е твърде силна, можем да получим в отговор „ти ходил ли си там, че да знаеш?“ или подобна иронична забележка. И нямаме право ни най-малко да се сърдим и да го чувстваме като подигравка спрямо опитите ни да помогнем, защото помощ в този момент не съществува. Или ако съществува тя е чисто материална, битова, но не и душевна. Да, разговорите помагат. Но не винаги. И ако те не са искани, не ги натрапвайте на скърбящия. Не го разпитвайте и не го съжалявайте, защото това може да направи гнева и мъката му двойни.

„Всяко зло за добро“
Не, не се смейте! Има хора, които биха употребили и този израз в опит да ви кажат, че нещата са такива каквито са, те се случват с причина и причината може да е за добро. Да, определено няма по-нелепо изказване от това , тъй като смъртта никога не може да бъде за добро. Краят, който няма връщане назад, е най-трудно преодолимото и най-страшното събитие в живота на всеки от нас. Ненужно е изобщо да го говорим.

„Поне знаеше, че идва краят, а не си отиде мигновено“
Един от най-неприятните изрази, които можем да използваме. Никога не сравнявайте тежко болен човек с такъв отишъл си внезапно. Място за сравнение няма. Дори в единия случай да имаме възможност да се сбогуваме и да бъдем заедно до края, предоставяйки цялата си грижа и внимание, това не прави загубата по-безболезнена. В повечето случаи дори е далеч по-тежко да гледаш как страда и постепенно си отива най-близкият ти човек. Наистина е хубаво това да е основното ни правило - да помним, че смъртта не търпи сравнения - на никого не му става по-леко, когато чуе, че този, който го е напуснал е бил достатъчно стар или пък много болен и така се е отървал от мъките. Тези опити да утешим са абсолютно ненужни, тъй като родител, брат или дете никога не се прежалват в действителност. Винаги боли, пък било то и малко по-малко с течение на времето.

“Питате се как трябва да постъпите тогава? Дали да търсите път до страдащия или да го оставите на мира за известно време? ”

Всичко зависи от самия човек. Някои хора искат да останат сами с мислите си, нямат сили и желание да разговарят с когото и да било. Други пък, в опит да избягат от черните мисли, окупирали съзнанието им, започват постоянно да търсят нечия компания, за да не се чувстват сами и да не се предадат на болката. Нима не сте чували хора, които казват „почина най-близкия му човек, а той по кафенета ходи“? Да, понякога защитната ни реакция срещу жестоката болка е...животът. Да опитваме да бъдем навсякъде и да се виждаме с всички, но не и да сме сами в оковите на скръбта.

Запомнете едно - каквото и да казвате на един човек, който страда, старайте се то да не звучи като упрек или съжаление, омаловажаващо или всезнаещо. И знайте, че нямате право да съдите ничии начин на страдание. Едни страдат сами. Други в компания. Едни бягат от себе си. Други се срещат очи в очи с безпомощността си. Но вие не знаете и никога няма да разберете какво всъщност изпитва един човек, докато не минете пътя, по който е минал и не влезете в душата му поне за ден. И пак това не може да се случи. Ако обичате този човек и ви е грижа за болката му - вижте я, чуйте го. Чуйте мълчанието му дори. Бъдете там. С малко, но покажете му го по начин, който той би разбрал. Това ще му покаже, че не е сам.

Лошото идва при всеки от нас. И винаги има някой, който да ни подаде ръка, но наш е изборът дали ще я приемем, или ще изберем да останем сами. За известен период от време. А истинските приятели винаги ще ни разберат, дори когато сме ги нарекли ненужни и обидили в болката си. Понякога това е най-жестоката проверка.