Има едно нещо в този живот, което ни е сигурно и то се нарича несигурност. Тя е във всяка секунда с нас и ако не се научим да живеем с нея, сме способни да превърнем живота си в едно постоянно страхуване- че може някой от плановете ни да се провали или пък да останем без работа, да се разболеем тежко или любимите ни хора да ни напуснат, а и един ден да си отидат завинаги от този свят. И да- това са напълно възможни неща. С които се налага да живеем. Как да направим тази възможност „за идващото зло“ не толкова страшна и да извлечем мъдрост от несигурността? Нека научим.

Несигурността предизвиква страх, но тя е и движеща сила. Кара ни да живеем тук и сега, защото не знаем дали ще има утре. Несигурността има способността да ни вкопчва в неща, които не ни трябват. Реално тя може да не ни позволи да се разделим с работа, с която не се чувстваме на мястото си, но сме там от страх, че няма да може да си намерим друга, от притеснение, че другаде няма да ни приемат по същия начин. А дали си даваме сметка, че тази ни работа също е несигурна и че утре шефът може да реши, че не му трябваме повече?

Често живеем с фалшивото усещане за сигурност. А единственото сигурно на този свят е, че няма нищо сигурно. Търсенето на сигурност е безсмислена илюзия. То е свързано с известното, с познатото, с нашето минало. А известното е затвор в зоната на комфорта, в старите ни представи. Там няма промяна, няма еволюция. Несигурността всъщност е част от плана за еволюция. Тя се свързва със създаването- означава промяна, развитие. Там се крие нейната мъдрост.

За да приемем усещането за несигурност обаче, е необходимо да разберем какво в действителност е сигурността, къде се крие тя.
Сигурността не е в притежаването на нещата, а в това как се справяме с тях. Именно промените, изненадите и провалите правят живота „нов“, обновяват го, превръщат го в приключение. Понякога фалшивото усещане за сигурност ни кара да стоим във връзки, в които не получаваме нищо, освен разочарование. Стараем се да задържим познатото, защото непознатото може да е по-лошо. Ами, ако е по-хубаво? Необходимо е да си дадем сметка, че не е нужно да правим усилия, за да задържим познатото- обикновено онова, което е писано, то остава.

“За да живеем пълноценно, трябва да се движим в някаква посока, в която няма нищо сигурно. Движението е живот и именно то ни позволява да:”

Опознаваме себе си и силата на възможностите си
Да ставаме изобретателни, когато нещата се променят
Да не се вкопчваме в хора или предмети- да помним, че щастието ни не зависи от някой друг- щастието извън нас не е щастие
Да приемем, че болката, страданието и разочарованието са част от живота- част, с която трябва да се сблъскаме- няма къде да избягаме

Предварителните очаквания обикновено ни ограничават. Правят ни страхливи, предпазливи, понякога напълно неспособни да подхванем нещо ново, да посетим ново място дори. За да живеем истински обаче, е необходимо да правим малки промени всеки ден, като тук включваме както промени в кръга от хора, с които се виждаме, така и промени в местата, на които ходим и теориите и философиите, които „изповядваме“.

Винаги можем да научим нещо ново. Винаги можем да открием нов човек, който идеално да се вмести в живота ни. Винаги имаме шанс някъде там. Стига да притежаваме смелостта да го достигнем. Защото в зоната на комфорта всичко е много лесно, но и не развиващо се в никаква посока. Ако не разширяваме съзнанието си ежедневно, ако не се развиваме във всяко отношение, ако живеем в плен на познатото и еднообразното, никога няма да заживеем истински. Един ден ще станем на 60 и ще си кажем „ами аз не видях нищо от този живот, всичко беше толкова монотонно и носещо се по течението“! Не го допускайте!
Предпазливостта може да ни направи толкова страхливи, че да не ни позволи да живеем както ни се полага. Защото светът ни предоставя хиляди възможности. Умовете ни могат да се развиват още и още, а ние стоим и не правим нищо, за да им помогнем. И понякога учим и децата си на същото.

Като бях малка, бях толкова страхлива, че до ден-днешен не мога да карам колело. Защо ли? Защото родителите ми винаги ме пазеха от всичко - не ядях сладолед, за да не се разболея, не карах колело, за да не падна. Днес дъщеря ми ми се смее, че не умея да карам колело, но пък за сметка на това успява да ме качи почти на всяка въртележка или влакче на ужасите, което види. И да, на това я научих аз - да не се страхува, да е смела, да опитва, да се движи постоянно в някаква посока. Защото никога няма да е сигурно дали посоката е правилна или грешна. Може да смятате, че е правилно детето ви да ходи на курсове по английски, а един ден да се окаже, че то е наистина талантлив художник. Може да сте убедени, че той/тя е любовта на живота ви, докато един ден не срещнете някого и на секундата не усетите, че с този човек сте като едно цяло. Може цял живот да пишете статии и в даден момент да се окаже, че всъщност мечтата ви е да обучавате деца, да им помагате, да се грижите за тях. Всичко това обаче може да се случи само там - извън зоната ви на комфорт. Въпреки, че там е несигурното и страшното.

Несигурно е, че утре ще бъдем живи, затова се обаждаме на тези, които обичаме днес. Затова правим всичко възможно днешният ден да е страхотен, да ни носи нови усещания. Всичко ново е ценно. Защото то ни събужда. Независимо дали ни носи радост или страдание, новото ни учи. Отваря очите ни и ни показва накъде да се движим.