От известно време следим една сладкодумна страница във Фейсбук - блога Words Do Worlds. "Сладкодумна", защото в нея са събрани истории, разказани по начина, по който ние обичаме - със сърце и от сърце, просто. Но с онази простота, зад която стоят внимателно подбрани думи, носещи точния смисъл, пренасящи ни на точното място. Така, както го правят най-вещите и талантливи хора на словото.

Така, както го прави Виктория Бешлийска - създателката на Words Do Worlds. Но нейният блог е дори още по-специално място. За няма и две години то се превърна в истинска съкровищница на позабравени български думи, събрани под мотото #ОбичамБългарскитеДуми. В общност на споделяне, сближаване и откривателство.

Много държахме да поговорим с нея за думите днес и в миналото, за пренасянето на смисъл и памет чрез езика, но ето първо как ни се представи самата тя:
Завършила съм българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, работила съм като учител по БЕЛ и редактор на списания и художествена литература. От 7 години работя в сферата на рекламата и маркетинга. Пет години бях копирайтър, от две години се занимавам със стратегическо планиране и водене на кампании. Имам две дъщери, които носят съвсем не български имена - Леа и Алма. Обичам да пътувам и да слушам историите на непознати хора, срещнати случайно по пътищата и ханчетата.

“Смятам езика за свръхценност, за най-важния инструмент, с който може да постигнем индивидуалност в свят, подвластен на комуникациите.”


- Вики, започнала си инициативата „Обичам българските думи“ през 2018 г. Как се зароди идеята? За изминалото време можеш ли да направиш равносметка, изводи, които да споделиш с нас?

- Идеята се роди спонтанно, когато в Деня на народните будители (и мой рожден ден) преди 2 години помолих читателите на блога, тогава все още около 400 души, да ми подарят по една забравена дума и дa разкажат история с нея. Така старите думи се превърнаха не само в начин за общуване с аудиторията ми, но и в кауза за връщане към корените на езика. В момента визуализираните думи в албума са около 250, а на самата страница в коментари и лични съобщения са събрани над хиляда. Последователите на Words Do Worlds вече са повече от 12 хиляди, което за мен означава, че

“ потребност от връщане към автентичността на езика имат все повече хора. Заедно с това те осъзнават и най-важната му ценност – това, че той дава характер, отличимост, чувство за принадлежност към регион, род, култура. ”

С времето читателите на блога стават все по-силно ангажирани към публикациите. Те не приемат пасивно споделените думи, а реагират с това, което знаят, разказват истории или просто изразяват емоцията от прочетеното и го споделят. Все по-често непознати хора ми оставят съобщения с думите: „Благодаря за това, което правите!“. За мен това говори, че в полето на езика има какво да се прави, с бавни и премерени крачки може да върнем изгубения му облик, без да се опитваме изкуствено да го „състаряваме“. Разбира се, за да се случи това, всеки трябва да излезе от комфортната зона на „бързия“ език, където свободно говорим или с клишета или с удобни чужди думи, и да вложи малко повече усилия в използването и съхраняването на хубавите думи.


- С такъв богат свят от стари български думи какво е отношението ти към езика, който са говорили българите в миналото. Каква реалност си представяш и може ли да се свърже тя с нас, съвременните българи?

- В езика на хората от миналото са събрани целият им опит и представа за света, в този смисъл той е съкровищница. Тяхната реалност смятам за магична. Отвъд романтичния облик на легендите и преданията животът им наистина е бил изпълнен с магия. Те са имали песни, поверия и приказки за всичко, което се е случвало – от ежедневните битови циклични дейности до празниците и извънредните събития като раждане, сватба, смърт.

“Езикът е бил единственият им вход към друга реалност, единственият начин да „пътуват“, да узнават и да предават опит един на друг.”

Този общ народен говор е бил изпълнен с невероятни създания, красиви природни картини, сложни чувства, предадени със съвсем „пости“, но образни думи. Четейки песните и преданията ни, мисля, че колкото и сурова да е била действителността в миналото, в нея винаги е имало една широко отворена порта към магичното, през която са могли да влязат чрез думите.

Колкото до свързването на миналото с днешната реалност – то не е невъзможно, но минава през вътрешното убеждение на всеки отделен човек. За да стане колективна потребност, е необходимо или да мине много време, или да се случи някакъв особен катаклизъм, който буквално да ни върне назад.

“Като пандемията – тя накара много хора да се върнат по родните си места или да потърсят убежище в селата. По това, което видях и сред моите познати – те разровиха скриновете, извадиха старите албуми и вретената.”

Пренесоха се назад и разплетоха нишките към старите семейни истории, свързаха се по-силно със земята, изпитаха удовлетворението от това. Езикът се формира от реалността и когато тя се променя, той се променя също. Тоест, за да го върнем към автентичния му облик, ние самите трябва да променим живота си или да сме достатъчно любопитни, за да ровим в миналото и да събуждаме историите.


- "Да събуждаме историите"...Старите български думи са били начин за запазване на идентичност в епохи, когато то е било въпрос на духовно оцеляване. Понякога, събуждайки историите, събуждаме призраци. Дали според теб има значение, че някоя от думите, които приемаме за стари, автентично български, всъщност не са толкова български?

- Често когато публикувам думи в блога с хаштага #ОбичамБългарскитеДуми и когато те са с чужд произход, например влезли от арабски през турски, заети от гръцки, или „русизми“, получавам коментари, че думата не е българска. Винаги давам един и същ отговор, който за мен е важен. А именно:

“езикът е жив организъм и той се променя от всяко нещо, което влезе в допир с него, от всяко събитие, от всяко „битие“. ”

В исторически план ние сме имали досег с много народи и етнически групи, взели сме от тях, дали сме им също. Смятам, че всичко това много е обогатило българския език, защото думите не са останали у нас с преките си значения от другите езици, ние също сме им придали нюанси от нашия бит и характер.

Давам пример с думата „нишан“, която е персийска, навлязла през турски в българския, и означава „знак“. У нас обаче тя е развила и много други местни и характерни значения като „белег“, „поличба“, а на места и „годежен пръстен“ или дар, който момата прави на годеника си, когато му даде дума, че ще му стане невеста. Точно в това виждам истинското богатство на езика ни – той носи „нишани“ от други езици, останали в тялото му като дълбоки, пълни с история следи. Ако вървим по тях, ще узнаем много за нас самите.


- Не само в свободното си време, но и в работата си общуваш с думите? Ти самата какво, кого обичаш да четеш? Какво четеш в момента?

- Обичам да чета български автори и да препрочитам класиците, всеки път откривам по нещо ново в твърде познатите четива. Последните дни препрочитам Йовков, Елин Пелин и Емилиян Станев. Харесвам и съвременните български автори. Когато ми се чете нещо кратко и приятно, чета стиховете на Мария Донева. С интерес следя страницата и на Петя Кокудева, която освен че пише за деца, е страхотен разказвач пътешественик.


- С толкова много думи край себе си изкушаваш ли се да напишеш нещо ти?

- Има идея, над която работя, но още е рано да се каже какво ще излезе.


- Жените сме първите учителки по български език и литература. Като майка какво отношение искаш да предадеш на децата си към езика, четенето, книгата?

- Много добре казано – наистина всяка от нас е учителката по роден език на децата си. Искам и се старая да предам на своите това, което на мен ми е предадено в семейството – отношението към книгата като ценност, а към говоренето и писането като към свръхотговорност. Имала съм щастието да израсна в семейство на учители и лекари, обградена с много книги. У дома се стараем също да обграждаме децата с книги. Двете ми дъщери имат богата колекция от детски книги, която непрекъснато расте, голямото ми момиче обича да ходи и в училищната библиотека и прави разлика с усещането да заемеш за малко книгата и да си я купиш.


- „Обичам българските думи се ражда на 1 ноември – Деня на народните будители. Какво послание имаш за читателите на Hera.bg за днешния 24 май – Деня на славянската писменост и култура? Какъв празник е за теб?

- Денят на славянската писменост за мен освен национален и професионален е и личен празник. Смятам, че е най-добрият повод да поговорим за езика като онзи инструмент, с който най-силно може да се отличим в ерата на комуникациите.

“Ако искате да накарате някой да ви чуе, не викайте, говорете тихо с правилно подбраните думи, избирайте ги така, че да накарате хората да се заслушат и зачетат.”


- И за финал имаме една молба – да подариш на читателите на Hera.bg дума, която още не си публикувала в твоя блог.

- Подарявам ви дума, която наскоро открих: „буквам“ – означава „пламвам, излизам изведнъж за пламък“, производна е на глагола „буча“, което в смисъла на „еча, фуча“ показва този ряз, с който пламъкът излиза от дървото, когато се разгори. Отправям пожелание у читателите ви всеки ден у тях да буква огънят на знанието и желанието за развитие. Пък и за да знаят, че когато ползват чуждицата „буквам“, например буквам си хотел, в родния ни език думата значи нещо съвсем различно.