Здраво стъпилa на земята обходих с поглед Аладжа манастир. Продължихме към музейната сграда, където могат да се видят снимки и схеми от времето на проучванията на братя Шкорпил. На входа, разбира се, се продават и задължителните туристически джунджурии. Повече време отделихме на паната с възстановки на "Аладжа манастир" и "Катакомбите".

На втория етаж на музея се намираха част от мoзайките, намерени при разкопките на християнските базилики на ул."Хан Крум" във Варна. Бързахме, нямахме търпение да видим и "Катакомбите" - наречени така от братята Шкорпил, по аналогия с култовите средища на ранните християнски общини, намиращи се на територията на Римската империя.

Минавайки зад музея, по утъпкана пътека, навлязохме в този зелен рай. Местността е обявена за природен парк "Златни пясъци" през 1943 г. Успяхме да прочетем табелка с информация, че парка е естествена среда за 26 вида широколистни дървета, 17 вида храсти, а изкуствено са внесени 1 иглолистен и 10 широколистни вида.

Гъсти клони на дървета и храсти образуваха сложна арка към виещата се пътека. Там в ляво, сигурна съм, че видях роднина на онова голямо, ходещо дърво от „Властелинът на пръстените” - Дървобрад.
Попивах жадно всеки трепет на листата, защото ме връщаха като с машина на времето в детските години, когато безгрижно обикалях гората и полята. Сигурно и Алиса се е чувствала така в Страната на чудесата. Но аз не се престраших да опитам като нея вкуса на растителните видове - някои събиращи в себе си цяла палитра цветове. Предполагам отровни.

Застанала пред стълбите, събрали стъпките на вековете, се забързах нагоре. Изправих се пред други стълби – този път надолу. Отново си мисля за Алиса и слизам по тях. Заставам до врата с ръждясала табелка и почти нечетливите думи "Не влизай! Опасност от срутване". С целият си кураж, (но все пак плахо), се приближих до прозорците, които почти не се виждаха от погълналия ги бръшлян. Тук са били килии на монаси и раннохристиянска църква. Лъхна особено студен вятър, от който ме побиха тръпки. Снимах през отвора . В последствие на снимките видях големи паяци. Зарадвах се, че не можеше да се влиза.

Отворено за посещение се оказа второто равнище, от иначе "триетажната" манастирска обител. В ляво имаше запушен от свлеклите се скали отвор. Моите приятели вече бяха влезнали в криптата. Аз все още се взирах в сгромолясалите се скали и запушения вход. Непосредствено до него имаше малко прозорче. Надникнах в него и видях част от гробницата, в която вече бяха моите приятели. Влезнах в криптата. На пода имаше решетка, под нея отвор водещ към първото ниво (с паяците). В дясно тесен тунел извиваше гръбнак към мястото, което видях през прозореца. Шмугнах се в него. Още ми се въртеше в главата затрупания вход, който видях преди това. Усетих как сърцето ми ускорява ритъма си. Погледнах петте гробни камери. Изпитвах неистово желание да се махна и бързо останаха зад гърба ми. Връщайки се в основното помещение видях в тавана отвор - явно входът за третия етаж.

Вървяхме отново през гората. Задавах си въпроси за историята, за липсващите факти, за страховете ми.
Стигнахме пред портите. Тогава го видях. Мъжът забиваше длетото, с огромна сила и ловкост, в безжизненото дърво. Отстрани него дървени фигури и маски, скрили енергията на творец се усмихваха или мръщеха. Не можах да се сдържа да не го снимам. Нещо изключително благородно лъхаше от този човек. Николай Николов! Това е името му.

Остана зад гърба ни и тръгнахме по стъпалата надолу. Отпихме от ледената вода на чешмата под "Аладжа манастир". Стигнахме до края, който всъщност беше началото. Винаги е така...