Днес има всичко, ми казва баба Мария, а аз като бях дете нищо нямаше. Мама ме изпращаше, минавахме полу боси през снега, чорапките ми бяха мокри през цялото време в училище. Очите й, придобили онзи характерен за възрастните хора цвят, се насълзяват. Сребърният й бретон пада над челото, а тя с рязко движение изтрива големи капки сълзи и отмята косата си. Прибирах се мокра, а мама ме събуваше, изпираше скъсаните чорапки и ги изсушаваше. Нямаше други и ги кърпеше. А като ми купиха едни сандалки, ах, каква радост беше, тичах, тичах и скачах да кажа на всички дружки за новите сандали. Тогава нямаше нищо, а днес всичко има, ама не оценят. Очите й отново се пълнят със сълзи.
Тръгваме от Варна към Жеравна за Фестивала на фолклорната носия, там където по-късно ще срещна и баба Мария.

Августовското слънце напича силно. Mагистралата, през която минаваме, е в стил пачуърк. Oбсъждаме с Ани това, как може да има такива пътища и се чудим дали ще издържим в жегата с народни носии – задължителен елемент, за да можеш да посетиш фестивала.

В долната част на Жеравна ни посреща леля Иванка, нашата любезна домакиня и с нея отиваме до къщата й, където ще нощуваме. Китна градинка, с цветя и постлани черги, са първото нещо, което виждаме, след характерния стил на жеравненските къщи. Из вратата изскача баба Мария и с широка усмивка, и на висок глас ни поздравява, за добре дошли. Настаняваме се на втори етаж на къщата и малко след това тръгваме към мястото на фестивала. Жеравна вече е леко оживена и тук там се виждат хора, носещи извезани народни ризи и сукмани в ръце.

Със сериозно усилие обличаме народните носии, за мен - добруджанска, за Ани - шопска. Не че ги избирахме, така се случи, но единият ми корен е добруджански и аз бях изключително щастлива (нищо, че не сложих кърпата в цвят на златните класове на Добруджа). Топлината започва да се усеща.

Посрещат ни свирните на гайдарите и започваме да изкачваме пътечката. Слънчевите лъчи са само прокрадващи се светлини между високите дървета. Блаженна хладнина обзема цялото ти същество. От ляво и дясно е наредена „чаршията”, черги, битови торбички, цървули, разни стари и не толкова неща. Спираме на „Кайвето”, но пясъкът още не е загрял, докато чакаме решаваме, че ще обиколим да разгледаме. Хората стават все повече, усмивката ти все по-голяма, скарата дими с пълна сила, музиката вече лети над гората и тук там хората насядат на чергите си. Румънците вече се чукват за наздраве с юзчета.

Леко прегладнели решаваме, че ще опитаме от майсторлъка на скарата, взимаме си и по чаша бира, питка хляб с шарена сол и тръгваме по някаква пътека, виждаме пейка и забързваме към нея. Приседнахме, чупихме питка с ръце, любувахме се на природата и току някой мине и те огледа в каква премяна си, ти него също. Пихме по едно турско кафе на пясък.