Днес има всичко, ми казва баба Мария, а аз като бях дете нищо нямаше. Мама ме изпращаше, минавахме полу боси през снега, чорапките ми бяха мокри през цялото време в училище. Очите й, придобили онзи характерен за възрастните хора цвят, се насълзяват. Сребърният й бретон пада над челото, а тя с рязко движение изтрива големи капки сълзи и отмята косата си. Прибирах се мокра, а мама ме събуваше, изпираше скъсаните чорапки и ги изсушаваше. Нямаше други и ги кърпеше. А като ми купиха едни сандалки, ах, каква радост беше, тичах, тичах и скачах да кажа на всички дружки за новите сандали. Тогава нямаше нищо, а днес всичко има, ама не оценят. Очите й отново се пълнят със сълзи.
Тръгваме от Варна към Жеравна за Фестивала на фолклорната носия, там където по-късно ще срещна и баба Мария.
Августовското слънце напича силно. Mагистралата, през която минаваме, е в стил пачуърк. Oбсъждаме с Ани това, как може да има такива пътища и се чудим дали ще издържим в жегата с народни носии – задължителен елемент, за да можеш да посетиш фестивала.
В долната част на Жеравна ни посреща леля Иванка, нашата любезна домакиня и с нея отиваме до къщата й, където ще нощуваме. Китна градинка, с цветя и постлани черги, са първото нещо, което виждаме, след характерния стил на жеравненските къщи. Из вратата изскача баба Мария и с широка усмивка, и на висок глас ни поздравява, за добре дошли. Настаняваме се на втори етаж на къщата и малко след това тръгваме към мястото на фестивала. Жеравна вече е леко оживена и тук там се виждат хора, носещи извезани народни ризи и сукмани в ръце.
Със сериозно усилие обличаме народните носии, за мен - добруджанска, за Ани - шопска. Не че ги избирахме, така се случи, но единият ми корен е добруджански и аз бях изключително щастлива (нищо, че не сложих кърпата в цвят на златните класове на Добруджа). Топлината започва да се усеща.
Посрещат ни свирните на гайдарите и започваме да изкачваме пътечката. Слънчевите лъчи са само прокрадващи се светлини между високите дървета. Блаженна хладнина обзема цялото ти същество. От ляво и дясно е наредена „чаршията”, черги, битови торбички, цървули, разни стари и не толкова неща. Спираме на „Кайвето”, но пясъкът още не е загрял, докато чакаме решаваме, че ще обиколим да разгледаме. Хората стават все повече, усмивката ти все по-голяма, скарата дими с пълна сила, музиката вече лети над гората и тук там хората насядат на чергите си. Румънците вече се чукват за наздраве с юзчета.
Леко прегладнели решаваме, че ще опитаме от майсторлъка на скарата, взимаме си и по чаша бира, питка хляб с шарена сол и тръгваме по някаква пътека, виждаме пейка и забързваме към нея. Приседнахме, чупихме питка с ръце, любувахме се на природата и току някой мине и те огледа в каква премяна си, ти него също. Пихме по едно турско кафе на пясък.
Лили, хубаво беше! Но трябва да се види наживот. Дали аз не съм разбрала, но не виждаш под снимката линка за втора и трета част? А албумът вижда ли се отдолу?