Фестивал на фолклорната носия, Жеравна - II

С интерес наблюдаваме как грънчар учи младоци да си направят глинен съд, току протрива брада продавача на цървули, а ножарят обяснява от каква стомана са му ножовете. Пече се и хляб по каракачански. Пекарят нагрява, голям, кръгъл, разлат глинен съд - подница, и нещо като похлупак от метал с дръжка - връшник, върху който има жар. Нагрятата подница се изважда на тревата, вътре се поставя хляб, захлупва се с връшника, върху който има жар и така докато се изпече хляба.

Малко по-нагоре засукани момци въртят чевермета, а стари баби бъркат боб и леща. Родопски гайди и зурни от Гоце Делчевско вече пропиват носията ти. Кръшни моми и момци тропат под звуците им. Присядаме и с присъщо женско любопитство се потапяме в приказката – Българската народна приказка (добре де има и други националности).

В носия никой не изглежда лошо. Няма ниски, дебели, кривокраки и немодерни. Всеки гордо пристъпва, сякаш носи на себе си 100 оки злато. Окото не може да се нарадва, всичко е различно, а някак си близко. Сещам се за баща ми, който ме пита преди да тръгна, от къде имам такова желание за подобни неща, след като у дома никога не се е държало на това, а съм расло градско чедо. Трябва да си бил на фестивала за да си отговориш на този въпрос. Трябва! Търсех думи за да ви обясня защо е така, но думите са безсилни пред тази магия.

Засвирват гайди, чорбаджията Христо пристъпва тежко с ботуши, а зад него момци носят чевермета, които цял ден въртяха на бавен огън. Празнично ги окачват и сякаш това се явява катализатор на още по-безспирна веселба. Хората прииждат, а там зад ъгъла, като змия се вие, тежка софра, постлана с шарени черги и меки възглавнички, трикраки масички, чакаща своите гости. Залязващото слънце рисува картини. И скоро всички се запътваме към голямата сцена за концерта на Северняшки ансамбъл - Плевен. Там вече леко причаква луната и танцьорите ни понасят в ритъма на танците.

Връщаме се, взимаме ракия в юзче, то остава за спомен. Момъкът, който сипва или е луд или е Луд. В добрият смисъл. Танцува, подскача, подвиква, че най-добрата ракия има. Кара ме да се усмихна до уши. В полумрака си казваме наздраве със „съседите” по черга, получавам комплимент, че имам малки крачета (такъв не съм имала). Смеем се, а народното веселие не спира. Скоро емоциите стоварват тежки криле над плещите ни и хващаме калдаръма на Жеравна, за да се приберем при леля Иванка и баба Мария. Тежки, сякаш дъждовни, облаци танцуват с луната, почти мистично изглежда къщата, преди да се приберем. Заспиваме мигновено.