Жеравна. Магическо минало -II

В Жеравна се будиш от тишината. Толкова е тихо. Едва през няколко къщи се чува кукуригането на петел. Ставам и се оправям бързо. Закусвам с домашно сладко и пържени филийки. От верандата на механата се вижда местността, където ще бъде събитието чакано цяла година и така нетърпеливо от посещавалите го. По-късно и за мен самата ще бъде нещо, което ще очаквам с нетърпение следващия август. По калдъръмените улички вече се мяркат млади и стари, пременени в носии.

Жеравна кипи от живот, който до преди два дни ми се струваше сякаш спрял. Чува се шумен говор на групи от чуждестранни туристи, разглеждащи с любопитство дървените къщи и забележителности. Някои от тях с радост ще срещна по-късно на фестивала. Запътвам се към къщата на баба Тодора. Там ще отседнем с Меги, която пътува от София и след няколко часа двете ще се потопим в неописуемата магия на събитието. Вратата на къщата е широко отворена и аз леко надничам, за да я зърна някъде по двора. Посреща ме жена на средна възраст, нейната дъщеря, а няколко секунди след нея дребна пъргава и много усмихната баба Тодора ме хваща за ръка и ме повежда към втория етаж на къщата си. Поглеждам през малката дървената веранда към хълма с висока борова гора. Сърцето ми вече се изпълва с вълнение.

Взимам носиите. За мен Македонска, Меги е в типично варненска. Разглеждам ги няколко минути. Толкова са красиви. Давам си сметка едва сега, какво е коствало за да се направи една такава одежда. Чист памук за ризата, извезан от пъстри конци в чудни форми и фигури. Илици, цветчета и много пайети следват извивките на ръкавите, бюста, красят пъстрите престилки от вълна. Посрещам Меги и бързаме да се натъкмим в чудното облекло. Оказва се, че носията е не само много хубава, но и удобна. Дори в топлия августовски ден не ми е горещо под двата ката дрехи. Заставам пред огледалото и сама се радвам на себе си, колко съм красива така. Меги се появява до мен, цялата в бяло, същинска самодива. Гледаме се няколко минути така, кикотим се и тръгваме. Време е. В далечината от мегдана се чуват пискливите звуци на гайда.

Жеравна се претворява. Уличките й са изпълнени с хора - млади, стари, деца и всички са така красиви. Всеки в своето си облекло, всеки е в носия. Всеки е усмихнат и добронамерен, поздравяваме се сякаш се знаем от години. Пред входа на фестивала се ниже бяло червена редица от хора, изкачващи се към боровата гора на хълма. Народна музика оглася отдалече местността, а емоциите ни започват да преливат. На втория вход мъже с калпаци и потури надуват гайди и посрещат всеки гост с усмивка.

Влизаме и покрай нас са подредени маси с изработени на ръка неща, типични за България. Усещането е прекрасно. Всички са насядали на тъкани вълнени черги. Весела компания от млади момчета и момичета се прегръщат с радост и се оглеждат един друг. За удобство са направени места, където може да похапнеш и пийнеш сладко в хартиени чаши и чинии с дървени прибори. Говоренето и ползването на мобилни и съвременни устройства е строго забранено, освен на отбелязаните за това места. Всичко е изпипано така, че да се пресъздаде една максимално автентична обстановка, да се докоснеш до представата за отминалото време, да усетиш българското.

Оглеждам се и с Меги се отправяме към масата с табела „Шербет“. Поръчваме и питаме от какво е приготвен. Обясняват ни, че това е напитка от захар, вода и билки. Обикновено слагат мента, която усещам леко при отпиването. Зад нас се чува пукот от пушка и тъпанджията ритмично отсича силните тактове след акордеона. Като че ли ми харесва повече, когато в съпровода има тъпани. Кръвта ти завира от ударите, а цялото ти същество сякаш заиграва отвътре. Оказва се, че ми допадат много родопските ритми.

Извива се дълго хоро, цветни носии се преливат в едно, а краката на танцуващите са плетеница от грациозни и сложни движения, които се опитвам да следвам с поглед и да запомня. На импровизирана сцена започва откриването на фестивала. Хората тръгват към склона на хълма и насядат върху чергите си. Женски глас се извисява от уредбите над мегдана и подхваща песен, следват хора и танци. Нощта сякаш е ден.

Колкото по-късно става толкова повече хората танцуват и прииждат.


Домашна лютеничка клокочи на огън. Носи се аромат от чеверметата, които се въртят на метри от нас. , а възрастен мъж обръща хляб в подница, кръгъл и изглеждащ много вкусен. Оказва се обаче, че за това удоволствие се чака поне два часа, а желаещи не липсвало. Оставяме го за догодина, нека да има нещо, което да не сме опитали и отиваме при ракиджията. Там ни посреща табела: „Ракиджията е ерген“, а виждам, че е и симпатичен.

Всичко е така забавно, безгрижно и без време. Искам това безвремие. Нямам търпение за следващият ден.