Събуждам се както обикновено и в града - 6:30ч. Чувам, че в двора денят отдавна е минал своето начало. Въртя се още малко в леглото. Слизам в двора, но не намирам никого (по-късно разбирам, че в задния двор се пече пипер) Запътвам се към кафенето на Димчо Кехая, да си взема кафе за разсънване. В кафенето ме посреща Калин, чорбаджията на заведението , който разпознавам (и знам името му) от снимки от предишни години на фестивала. Питам за кафе, предлагат ми и турско, искам еспресо в две чаши за из път. Чакам и се оглеждам, питам за статуята на Димчо Кехая, която стоеше пред кафенето, собственикът с тъга ми казва, че са я откраднали. Кафето идва, а аз тръгвам без да платя, на вратата се сепвам и се връщам „За малко да не платя”, а той се смее и ми казва, че може и друг път.
На вратата на къщата ме посреща баба Мария, оставям кафето, събуждам Ани, поглеждам китната градинка през терасата и слизам при баба Мария в двора. Говорим си за живота в Жеравна, за нейното детство и за това, че днес всичко има, но ние не можем да го оценим. От време на време става и върши някаква работа из двора.
Вече с лекота обличам носията, сякаш съм го правила цял живот, слизаме по калдаръма, отпиваме водица от чешмата пред църквата Свети Никола, а отдолу иде...селски ерген, с мустак и калпак, китка, пояс, елек, абе момък та свети. С бурен смях го приканваме да се снимаме, стигаме до фестивала, гайдарите ни посрещат, а от ляво е скупчена голяма купа с дърва и съчки. Веселието е още по-голямо, хората по-многобройни.
Събота е и тези, които не са могли да дойдат още в петък, вече са тук. Чаршията кипи (поне от любопитни зяпачи), обядваме с боб и решаваме, че ще пийнем по едно турско кафе при Димчо Кехая, така както сме си с носиите. На вратата стопанката ни предлага и баклава, кимаме утвърдително, вкусна беше, макар като вид, не точно позната за мен. С мек пълнеж, а не само кори и плънка. Ани намира четирилистна детелина в дворчето, до нас присядат група моми и момци и се снимат. Тръгваме към фестивала отново защото от фестивалното вестниче, знаехме че в 18:30 ч. започват борбите. За първи път наблюдавам подобни. Млади момчета, чудя се на шега или наистина е това, някои хватки изглеждат болезнени.
Скоро отново сме на голямата сцена, всеки се настанява удобно на поляната. Христо Димитров (главен организатор на фестивала) излиза и ни разказва за първите участници: „Стъпят ли на тревата, там няма да поникне, за това на тази сцена ще танцуват”- Ямболските коледари. Танцът е впечатляващ (дори незапознат човек, като мен, може да го види с просто око), сцената се тресе под мощните им удари с крака и току отекват в сърцето ти. Времето става изключително студено, съжалявам че нямаме одеяло, завивам босите си крака в тревата, помага. За догодина вече знам, ще нося одеяло и голяма черга. Гостите от Румъния и Гърция приключват изпълнения, а скоро всички слизаме в началото на фестивала за танците на нестинарите.
Всички сме се събрали около купчината жарава, бавно и методично главният нестинар разстила живите въглени в кръг, единствената светлина наоколо. Нестинарка с икона в ръце, почти магично преминава през жарта, хората претаяват дъх и шушукат. Ту минава леко, ту забива нозе в горещата жар, току се завърти и около тялото й за миг се появяват огнени криле.
Местим се в дясно, купчината дърва, която видяхме по-рано пламва, сякаш стигайки небесата, хората се хващат за ръце и магични стъпки, музика и веселие заливат всички присъстващи. Някои остават да спят в под звездите, други да танцуват омагьосани.
Трети ден, тичам отново за кафе, пийвам, връщам се в къщата обличаме носиите, сбогуваме се с леля Иванка и баба Мария. Качаме се облечени с носиите в колата, хората по пътя ни гледат и се подсмихват, шегуваме се с Ани, че нашата каруца е модерна. Стигаме познатото място. Закусваме с геврек и баница с айрян, магията неспира, чорбаджията известява края на фестивала, скоро всеки без носия може да влезне, тръгваме а по пътя срещаме хора без носии.
Пътуваме за Варна.
- Усещаш ли, че досега наистина бяхме в друго време, влизаме в цивилизацията... - ми казва плахо Ани.
Мълча.
аз бях там със клуба за автентичен фолклор с.Главан обл.Силистра.беше невероятно в Жеравна на фестивала останахме очаровани направо.ако някой е снимал добруджанци моля ви изпратете снимки.обещахани снимки от там ама още не сме ги получили
Гиздаво булче, мерси че сподели с нас и твоите впечатления. Наистина по-леко се стъпва с народна носия
Ама едни са днешните момци, може ли да ненапият стомната
2010-09-01#11
гиздава булка от фолкл.клуб Седенчица
Здравейте,бях там и участвах в програмата с фолклорения клуб,в който играем народни танци.Изживяването е неповторимо.
За мен изживяването започна още през седмицата преди фестивала.Наложи се да намерим месалче ,на което да си наредим трапезата и чинии ,и чаши за да е напълно автентично.Едно от момите носеше и стомна и ни наливаше от чешмата вода,но за съжаление никой ерген не и напи стомната.
Когато човек е облечен в носията се чувства по-друг начин,емоцията е различна и някак по-леко стъпва.От 6 години се занимавам с български народни танци и знам,че няма по-красиви от българските носии ,и по-разнообразни от нашите български ритми,и по-кръшни от нашите хора няма.
Ето и малко практична информация, която може да се намери и на сайта www.nosia.bg
Вход /тази година/ за 3 дни - 20 лв. Селото е пълно, добре е отдалече да се запази нощувка. Може да се спи на палатка там.
Обезпаразитено е, на фестивала не се внасят напитки, но вътре си има чешма с питейна вода. Не съм сигурна, но някои май си носеха храна, т.е храна може. Скарата все пак си е вкусна. Има под наем черги, но най-добре наша. Одеяло също е добре, за вечерта- но някои се завиваха с чергите. Цените са нормални, по-ниски от кое да е заведение поне във Варна.
Всякакви съвременни нещица са забранени. Снимането също (на третия ден е разрешено). Използвам възможността да благодаря на организаторите, за разрешението да снимам за читателите , за да ви покажа до колкото може тази магия - повярвайте официалните фотографи бяха наистина малко.
п.с. Ако някой се интересува от нещо друго, да пита
Ех, Ин... Сънувах аз как ти пращам съобщение да разкажеш повече за Жeравна. Пък ти вече си го била направила Догодина за нищо на света няма да пропусна. Знам къде ми е носията, знам от къде и черга да си взема.
Много завладяващ пътепис. Била съм в Жеравна, но селото ми изглеждаше някак мъртво - къщи музеи, тишина, по улиците ни човек, ни куче дори. А от снимките и разказа изведнъж го усетих кипящо от живот, както сигурно е изглеждало някога.