Фестивал на фолклорната носия, Жеравна - III

Събуждам се както обикновено и в града - 6:30ч. Чувам, че в двора денят отдавна е минал своето начало. Въртя се още малко в леглото. Слизам в двора, но не намирам никого (по-късно разбирам, че в задния двор се пече пипер) Запътвам се към кафенето на Димчо Кехая, да си взема кафе за разсънване. В кафенето ме посреща Калин, чорбаджията на заведението , който разпознавам (и знам името му) от снимки от предишни години на фестивала. Питам за кафе, предлагат ми и турско, искам еспресо в две чаши за из път. Чакам и се оглеждам, питам за статуята на Димчо Кехая, която стоеше пред кафенето, собственикът с тъга ми казва, че са я откраднали. Кафето идва, а аз тръгвам без да платя, на вратата се сепвам и се връщам „За малко да не платя”, а той се смее и ми казва, че може и друг път.

На вратата на къщата ме посреща баба Мария, оставям кафето, събуждам Ани, поглеждам китната градинка през терасата и слизам при баба Мария в двора. Говорим си за живота в Жеравна, за нейното детство и за това, че днес всичко има, но ние не можем да го оценим. От време на време става и върши някаква работа из двора.

Вече с лекота обличам носията, сякаш съм го правила цял живот, слизаме по калдаръма, отпиваме водица от чешмата пред църквата Свети Никола, а отдолу иде...селски ерген, с мустак и калпак, китка, пояс, елек, абе момък та свети. С бурен смях го приканваме да се снимаме, стигаме до фестивала, гайдарите ни посрещат, а от ляво е скупчена голяма купа с дърва и съчки. Веселието е още по-голямо, хората по-многобройни.

Събота е и тези, които не са могли да дойдат още в петък, вече са тук. Чаршията кипи (поне от любопитни зяпачи), обядваме с боб и решаваме, че ще пийнем по едно турско кафе при Димчо Кехая, така както сме си с носиите. На вратата стопанката ни предлага и баклава, кимаме утвърдително, вкусна беше, макар като вид, не точно позната за мен. С мек пълнеж, а не само кори и плънка. Ани намира четирилистна детелина в дворчето, до нас присядат група моми и момци и се снимат. Тръгваме към фестивала отново защото от фестивалното вестниче, знаехме че в 18:30 ч. започват борбите. За първи път наблюдавам подобни. Млади момчета, чудя се на шега или наистина е това, някои хватки изглеждат болезнени.

Скоро отново сме на голямата сцена, всеки се настанява удобно на поляната. Христо Димитров (главен организатор на фестивала) излиза и ни разказва за първите участници: „Стъпят ли на тревата, там няма да поникне, за това на тази сцена ще танцуват”- Ямболските коледари. Танцът е впечатляващ (дори незапознат човек, като мен, може да го види с просто око), сцената се тресе под мощните им удари с крака и току отекват в сърцето ти. Времето става изключително студено, съжалявам че нямаме одеяло, завивам босите си крака в тревата, помага. За догодина вече знам, ще нося одеяло и голяма черга. Гостите от Румъния и Гърция приключват изпълнения, а скоро всички слизаме в началото на фестивала за танците на нестинарите.

Всички сме се събрали около купчината жарава, бавно и методично главният нестинар разстила живите въглени в кръг, единствената светлина наоколо. Нестинарка с икона в ръце, почти магично преминава през жарта, хората претаяват дъх и шушукат. Ту минава леко, ту забива нозе в горещата жар, току се завърти и около тялото й за миг се появяват огнени криле.

Местим се в дясно, купчината дърва, която видяхме по-рано пламва, сякаш стигайки небесата, хората се хващат за ръце и магични стъпки, музика и веселие заливат всички присъстващи. Някои остават да спят в под звездите, други да танцуват омагьосани.


Трети ден, тичам отново за кафе, пийвам, връщам се в къщата обличаме носиите, сбогуваме се с леля Иванка и баба Мария. Качаме се облечени с носиите в колата, хората по пътя ни гледат и се подсмихват, шегуваме се с Ани, че нашата каруца е модерна. Стигаме познатото място. Закусваме с геврек и баница с айрян, магията неспира, чорбаджията известява края на фестивала, скоро всеки без носия може да влезне, тръгваме а по пътя срещаме хора без носии.

Пътуваме за Варна.
- Усещаш ли, че досега наистина бяхме в друго време, влизаме в цивилизацията... - ми казва плахо Ани.
Мълча.