Жеравна. Магическо минало

Пристигнах късния следобед в Жеравна. Два дни преди фестивала на народната носия. Почти залез е. За Жеравна знаех само, че е село в Българя с автентична архитектура на къщите, повечето запазени със статута на паметници на културата. Преди 3 години чух и за фестивала, който се провежда там вече за шести пореден път. Наоколо се носи аромат на опушени дърва, уличките между дървените къщи са от калдъръм и почти не се усеща живот. За миг сякаш се върнах в бащината къща на село, когато бях дете. Тези два дни обходих селото няколко пъти, дори изкачих един висок хълм, от който Жеравна е като на длан, а красивата й природа те пленява дълбоко.

Запознавам се с леля Пепи пред близкия магазин, тя живее в Жеравна откакто се помни и на драго сърце ми разказва за името на селото. Навремето през селото е течала рекичка, която го разделяла на две, наричали я „Зервона“ и оттам името на днешна Жеравна. С годините реката пресъхнала и изчезнала. Други твърдят, че името идва от това, че по нейното протежение имало воденици. На воденичният камък казвали „зервон“ и така дошло името „Зервона“. За първи път обаче българският учител и книжовник Райно Попович използва „Жеравна“ в своето творчество и така до ден-днешен си останало. Денят преди фестивал решавам да посетя музея на Руси Чорбаджи. Жената на входа ми разказва, че той е бил един от най-богатите хора на селото, а след време и кмет. Бил търговец и притежавал огромни стада от овце. Най-голямото му богатство била красивата му дъщеря Калина и двамата му сина. Калина била пословична с красотата си в Жеравна. Но турци я отвличат, а по-късно двамата му сина били убити. Къщата музей е на два етажа, с богато украсена дърворезба, китни миндери, предмети и инструменти типични за онова време. На вторият етаж са изложени красиви носии, тъкани черги, стан и др. Излизам в слънчевия двор на къщата и ме упътват към родния дом на Йордан Йовков. Няколко метра преди Йовковата къща ме спира кафенето с къщата за гости на прословутия Димчо Кехая. Бронзовата му статуя, която беше открадната преди време, отново е на мястото си и спира всеки преминаващ оттам. Няма как и аз да не спра, поне за една снимка. Ароматното кафе на пясък привлича обонянието ми и въпреки че не пия кафе, все пак си угаждам със сладък салам и кадаиф. Димчо Кехая е бил най-богатият в околността. Собственик на десетки стада и 106 наследника. 100 години след смъртта му Пенка и Калин Григорови купили къщата и я възстановили заедно с кафенето.

Подсладена и с още по-широка усмивка вече съм в музея на Йовков. Къщата е не много голяма, но пък с просторен и ароматен от нежни цветя двор и асма, натежала от бяло грозде. Вътре се помещават две стаи, кухня(всекидневна) и още една по-малка вероятно спалня. Там са изложени мъжко и дамско облекло, много семейни снимки на Йовков, както и книги с творчеството на писателя.

Денят е пред края си, а вълнението ми напира зад гръдния кош. Утре е началото на фестивала на народната носия, заради който съм тук. Представям си как ли бих изглеждала в носия. Никога не съм обличала такава. Не умея и да танцувам… дали съм на подходящото място?