Самотата | Едно есе на Георги Марков

Едно есе на Георги Марков

Георги Марков

Ти отново си на другия полюс, единствен жител на галактиката. Очите ти не могат да срещнат други очи, слухът ти не долавя ничий глас, и е огромно, и е празно, жива пустиня на безумието. Всичко край тебе минава и заминава, без да те забележи, без да ти проговори, без да вземе и без да ти даде. Чувстваш, че всеки контакт с всекиго е недействителен, че всички се разминавате в празното пространство между звездите, пътници отнякъде за някъде, че си страшно сам, непреодолимо сам, предопределено сам вън от себе си и в себе си, толкова сам, че нищо не би могло да ти засвидетелства, че съществуваш.

И ти се струва, че между тебе и другите хора, между всекиго стои неизменно разстояние, че всеки живее в същата категорична самотност, че не е възможно човек да се приближи към друг човек, дори към най-близкия и най-любимия, защото колкото и да се приближават, винаги ще си остават на същото разстояние.Но тъкмо в този най-краен момент неудържимо е твоето желание да избягаш от твоята самотност, да експлодираш и мигновено да прелетиш разстоянието между тебе и другите, да се откажеш от всичко свое, да влезеш в топлото тяло на най-плътна общност, да наливаш своята кръв в чужди вени и да живееш от топлината на чуждите тела.

И всяка твоя мисъл да се размножава в техните мисли, и всяка тяхна мисъл да се ражда в тебе и да не се знае кое е твое и кое е чуждо. И да слушаш оркестър от смеещи се гласове, оркестър от плачещи гласове и всеки миг върховете на пръстите ти да докосват всекиго, докато не остане празно пространство.Готов си да се откажеш от себе си, да се разтвориш завинаги в общото тяло, да не се чувстваш повече единствен, неповторим и сам.

Но къде са другите?

Георги Марков (1 март 1929 г. - 11 септември 1978 г.)