Най-хубавите цитати от Димитър Талев

“Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”

“Човек не бива и не може да живее само за себе си.”

“Никога ли не случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли - редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?”

“Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.”

“Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.”

“Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост,тя е като водата за огъня.”

“Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество.”

“А сега - сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши никога, няма да отмине, той няма никога да се събуди от този сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка - не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше.”

“Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.”

“Никога не ги карай да те обичат, дете мое... Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински...”

“Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.”

“- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука - посочи той гърдите си, - Тука нещо се скъса. ”

“Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила."

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…
Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.”

*Цитатите са от известната тетралогия на големия български писател - “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден”, “Гласовете ви чувам”