Пеперудите се раждат сами

„Пеперудите се появяват на бял свят след преминаване през съвършено замислена от природата поредица от промени. Пеперудата-майка поставя яйцата си върху листо. Ларвите, които се излюпват, известно време се хранят върху листата. По-късно си изграждат убежище, наречено какавида. Какавидата на пеперудата е истинско чудо на дизайна - закачена е за клоните на дърветата с много тънка, но здрава нишка. Гъсеницата се развива в тази какавида и постепенно излиза навън като прекрасно, напълно ново същество: пеперуда. Пеперудата трябва сама да успее да разтвори пашкула си, за да полети . Ако чрез външна намеса се помогне на пеперудата да излезе от какавидата за да полети тя умира.“

Свободата търсим цял живот и много често живеем с химерата за нея, защото грешно я разбираме. Свободен е онзи, който дава предимство на волята си и премахва ограниченията. Именно това се корени в сърцевината на свободата. Обратно, ние правим всичко, или почти всичко против волята си и се барикадираме с купчина ограничения и така доволно потриваме ръце, че сме надвили себе си и сме успели да се надмогнем. Тържествено превъзнасяме личността си и кичим душата си с венци от лаври. Нека си спомним кога си позволихме да възроптаем срещу това, че не сме щастливи? Именно. Защото се мамим, че живеем щастливо. Кога се изправихме срещу деспотичния шеф? Кога казахме, че не ни е до среща, защото ни е досадно и скучно? Кога поискахме да кажем как бие лудо сърцето ни макар и да се срамуваме от признанието? Колко пъти се осмелихме да изглеждаме глуповато и естествено? Колко пъти след като сме се спънали в тротоара сме продължили напред вместо да се оглеждаме смутено?

Вървим срещу себе си, пъдим внезапно обхваналите ни емоции, натикали сме дълбоко в чекмеджетата на същността ни порива на радостта, която мислим, че ни прави уязвими. Размахваме пръст срещу любовта и спонтанно споходилата ни страст, защото ни е страх. Този страх, който сме залостили като пакостливо дете в дрешник вместо да го хванем за ръка и да го направим наш съюзник. И колкото по – задоволено живеем, толкова по – незадоволени сме всъщност. Изобилието блика около нас, а ние сме бедни, ръцете ни празни, а душите ни пусти.

Много често търсим трескаво да си доставим наслада отвън, защото сме огорчени вътре в нас. Говорим си за свободата във връзката ала се озъртаме като хищна хиена, когато партньорът ни закъснее след работа. Притиснали сме отношенията си и сме ги превърнали в бездушие. Искаме да притежаваме другия, а не познаваме себе си. Мислим за положението на околните, а сме бездомни лутащи се. Рисуваме си криле на ангели, а сме дяволски нещастни. Признаваме ли го? Не. Защото не познаваме свободата.

Ако питаме някой какво е свобода би казал може би следното: „ Да си свободен, значи да не ти пука“, „ Свобода е да кажеш каквото мислиш.“, „ Свободен съм когато мога да си купя каквото искам и да отида където пожелая.“ Да си непукист е по – скоро вид отбрана и защита отколкото свобода. В свободата няма граница, защото е безмерна. И да кажем каквото мислим, голяма работа щом нищо не постигаме с казаното. И десет книги да си купим и още десет дестинации да обиколим това не ни дава свобода, ако книгата потъва в прах, а от екскурзиите помним само имената на фериботите.

Свободата трябва да търсим в ума си. После в душата си, а след това в делата си. Свободата не идва при нас, ако не я търсим. Трябва да я желаем и да се стремим към нея всеки ден. Да я откриеш често отнема време, носи болка или дори приключване на нещо завинаги. Свободата не винаги носи радост. Във войната загиват много сражаващи се. А свободата на ума понякога може да ни поднесе трудна истина, тъжна дума, разтърсваща новина. Свободата е тогава, когато противно на всичко, през което минаваме ние го приемаме такова каквото е. Свободата е когато покажем слабост дори.

Свободен е онзи, който може да каже не мога. Отричане, приемане, отдаване, страх, любов, промяна, Аз- всичко това е свобода. За да се научим да сме свободни преди всичко трябва да достигнем до същността на значението на свободата. За всеки от нас свободата е различна, но едно е, което стопява всяко различие и то е, че всеки от нас я търси. Да се погледнем отвътре навън. Да бъдем честни, наистина честни със себе си. Да си признаем действително щастливи ли сме? Нека се откажем от досадни приятелства, мъж, който не ни радва вече, работа, която не ни доставя удоволствие, близък, който не може да крепите вечно в неговите проблеми, връзка, която няма развитие, обучение, което влачим като болест, дом, който не харесваме повече.



Винаги успяваме да си попречим или да се намеси в „пашкула“ на другите. Ние не умеем да летим, но сме благословени да живеем много по – дълго от една пеперуда. Понякога свободата е точно това, да се опитаме, да излезем от собствения си пашкул на шаблоните, надеждите и лъжите. Ако успеем да откриваме и съхраняваме свободата ще може да научим душата си да лети свободна като пеперуда.