Коментар: Чудех се дали да пиша. Защото, знаете ли, аз съм онази - лошата. Любовницата. И мисля, че всеки ще си каже "Така ти се пада!" Сигурно... Заслужавам си го. Какво, по дяволите съм си мислила?! Само че любовта не пита ... Мълния е. Удря те изневиделица, без да очакваш, без да имаш място в живота си... Няма условности - брак, деца, общ бизнес, друг град... Той е Мъжът. И, макар и за съвсем кратко, аз бях Жената. Беше споделено. Беше изпепеляващо. И с предизвестен край. Никога не сме се заблуждавали, че имаме бъдеще. Знаехме, че всеки ще остане със семейството си. На 42 години съм. С 20 години съвършен брак, с най-добрия мъж на света. Две големи деца. Знам, че звучи чудовищно... Но...но... Случи се. Мислех, че е само в книгите /а даже не харесвам такива книги!/. Човек, който изрича мислите ти. С твоите думи - преди дори да си отвориш устата. Човек, когото сякаш си търсила цял живот - като загубена частичка от себе си. Живееш си без тази частичка, дори добре живееш и си мислиш, че е само въображаема. Но тя е истинска - той е истински... Любовта на 20 е лесна. Раздялата също - каквото и да си мислите момичета /и момчета /, които сте много по-млади от мен. На 40 е ад. Защото знаеш, че няма да има друга. Защото си открила човека и се е оказало невъзможно. Питам се - защо, господи, защо чак сега?! Не можехме ли... Не можехме. Няма как. Боли... Сякаш времето ми спря, когато ми каза "край". Просто счупи часовника в 2 следобед на 6-ти февруари... Не мога да помръдна, не мога да спра да плача. А винаги сме знаели, че няма "после". Писа ми само веднъж - пак с моите думи, без да ги е чувал дори. Писа ми, че ме търси по улиците в своя град, всеки ден, всеки миг, в очите на всяка непозната жена... Това, което и аз правя - всеки ден, всеки миг... Край е, а единственото, което искам е да изкрещя с цялата си душа "Върни се в живота ми!" Защото празнотата ме убива. Не болката - празнотата. Няма лекарство. Времето... Не знам. Само надеждата. Че ще се срещнем някога, някъде...