поезията на Мира Дойчинова

Не ми подхожда никак грубостта. За мене са измислени поемите, в които аз, най-тихата жена, на пръсти съм преминала през времето… За мене са рисувани картините потънали във пищен розов цвят, показвали на всички през годините какъв е смисълът на тоз объркан свят, къде започва нощем красотата, а...

Видях го вече. Зная, че е там – това, което винаги си търсил, когато си безкрайно тих и сам, и повален. Но не прекършен… Когато си замръквал уморен от всички задължителни илюзии, от целия изкуствен плен, от болката на думи чужди, от тежките присъди и очаквания, от мислите – така неподредени, от...

Нощта е виолетова. На точки. Светулки бяха? Или пък звезди… А може би очите ми нарочно се пръснаха във хиляди сълзи… Такава нощ… Въобще не се забравя. Притихна и сияйната луна… Сърцето си щом в някого оставиш, ти правиш от въздишките следа… И цялата блещукаща пътека в една посока все ще криволичи. Не...

Няма лоши години. Всичките до една са различни. Съвсем като мене. Всяка с нещо е нова, и със нещо добра. И ме учи през цялото време как да следвам единствено свойте закони, и мечтите да сбъдвам без страх, а пък щом календара свойте листи отрони да подреждам надежди и смях под елхата на своите...

Октомври е. И вече ставам златна. В прегръдките на есента притихвам. Танцува вятърът ми листопадно. А слънчев лъч, случаен, ме усмихва... И знам, че още, още имам време. Студът? Ще го забравя до вратата. От дните си – надежда ще си взема. От нощите – ще взема тишината... И пак ще бъда толкова...