Поезията

Каролина Павлова (22 юли 1807 - 14 декември 1893) Сред грижите в човешките пустини захвърлил и мечтите си, и мен, ти спомняш ли предишните години, ти спомняш ли си паметния ден? Премисляш ли понякога, кажи ми, как с детска вяра в тебе в оня час аз своя жребий взех от теб, любими, и как без...

Сега съм Март. И време за промяна. (Премигнеш ли, току ще разцъфтя.) В тревичките ти бродя... И ме няма... И все ме чакаш... Като Пролетта... Не се чуди, че днес съм тъй сърдита – след малко ще обърна всичко в смях. Къде съм го научила? Не питай... В капчуците – откривам се във тях, в игликите...

Събличай се, полека се събличай със грацията дивна на русалка! От себе си едно след друго свличай прикритията нежни, ала малки на свойта плът свенлива, но греховна. Нима е грях тъй да те гледам, мила? Нали от този вечен грях любовен ний всички на света сме се родили? Нали от този „грях“, така...

Искам да те имам целия: Да са мои Всичките двадесет и четири часа В твоето денонощие; Аз да срещам първия ти поглед Сутринта; Мен да парят със възторг и страх Мислите, пред друга неизречени; Да въставам срещу твойта упоритост – И като след бой да се предам На победителя. Искам да те имам целия: Все...

Понякога при случайно движение ръката ми докосва твоята ръка китката ти или пък тялото ми напъхано в дрехи почти без да съзнава за миг се обляга на твоето тяло в дрехи тези най-леки почти растителни движения твоят отместен поглед и очите ти умишлено втренчени в празнотата твоят секнал още в началото...