Райското пръскало

За Райското пръскало знаех само, че е най-високият водопад на Балканите със своите 124,5 м. И толкоз. Освен това признавам, че не съм никаква планинарка. Така ми се е стекъл животът. Когато приятели, опитни туристи, ни предложиха да си организираме екскурзийка с пренощуване в Калофер, а на следващия ден да видим изворите на Тунджа в Стара планина, приехме с ентусиазъм, без да си имаме понятие за какво става дума. Бяхме блажени в невежеството си. От къде извира Тунджа за нас бе достойна цел и въпрос на гордост, защото реката преминава през нашия град, а извивките на нейни ръкави виждаме всеки ден от прозореца на дома ни.

Без да знаем с какво се захващаме, тръгнахме напълно неподготвени. Аз, например, обута с гуменки, купени предния ден, понеже нямах никакви равни обувки. Което после бе повод за генерален извод – на такива места се ходи със сериозни туристически обувки, които да стягат и глезена. Най-малкото с маратонки. Добре, че приятелите ни бяха подготвени като за световно – включително с бинокъл, уокитоки, компас, всичко. А още по-добре, че ми дадоха туристически щеки, без които в никакъв случай нямаше да се справя в изкачванията. На места имах усещането, че това са другите ми два крака.

С кола стигнахме до местността „Паниците“, където има бунгала. Хора бяха разпънали палатки, кънтеше фолк музика, което си бе чиста проба кощунство на това място. Първото изкачване бе кошмарно, особено като за начало – теренът е силно полегат нагоре и си е шок за старта на дълъг преход. Знаехме, че пътят ни към Райското пръскало е около 4 часа, а на връщане – около 3. Намирахме се в резервата Джендема, име, избрано от народа неслучайно, защото означава ад, в Национален парк Централен Балкан, а той – в сърцето на Стара планина. Обявен е за резерват още през 1953 г. Обхваща водосбора на Бяла река, горното течение на Тунджа и ждрелото на река Тъжа. Обитават го царският и скалният орел. Информационни табели информират за това туристите. Маркировката е перфектна, но добре, че бяха нашите приятели да ни разяснят смисъла й, ние си бяхме истински първолаци в начинанието.

След напъна на първото изкачване, дойде официалният вход към националния парк, а после – напред и нагоре. Удивително бе с колко много туристи, предимно млади хора, се разминавахме. В подножието на маршрута бе истинска навалица. Задължителните поздрави между непознати и хубавите, естествени човешки отношения в планината, са нещо наистина стойностно. Преминахме през обширни поляни, а пред нас бяха височините на Балкана и страховитите пропадания на релефа. Красотата е неописуема с думи, затова снимахме до премала. На едно място пътят се разделя за връх Ботев – стръмно нагоре и за хижа „Рай“, която е в подножието на водопада. Не съм се надявала, че някога мога да попадна по тези места. За пръв път видях Райското пръскало през бинокъл – бе като едва видима далечна бяла лентичка. Докато вървяхме през обширните поляни, главният ни проблем бе запрежурящото слънце и боязънта от овчарските кучета, които се мяркаха – недалеч се виждаше стадото и полулегналият овчар. Мечтаехме за прохладата на гората. Отначало тя ни дари тази благодат, а аз дори си набрах мащерка, за да ми е спомен от преживяването. Бе неустоимо дъхава. Колкото по-напред вървяхме, толкова теренът ставаше все по-труден, а планината – първична и дива. Огромни нападали дървета, заклещени между събратята си. Преминаване край малки водопадчета, живописни мостчета над ручеи и рекички – прозрачни до невъзможност. Наливахме си вода на няколко чешми с увереността, че пием тунджанска вода. Едно шише занесохме накрая чак у дома и черпехме с него, като с природно богатство.