Колко е дълго и трудно изкачването, е нещо, което не може бъде описано, особено за неопитен турист като мен. А вероятно не само за мен. Ще дам пример. Хората, с които се разминавахме, разбираемо, силно намаляха. По едно време, при най-тежкия преход нагоре, ни настигна двойка мъж и жена – той носеше специална поставка, за да прави качествени снимки. Та този човек каза много остроумно, но и на място: „Може да вървим към хижа „Рай“, но това си е направо пътя на Ада.“ Големият герой на „експедицията“ бе кучето ни кокер шпаньол, което измина маршрута веднъж и половина. То често търчеше напред- назад, проверяваше ни дали сме всички на линия и успокоено, пак се връщаше да води малката ни колона.
Стигаш догоре на ръба на силите си. Добре че бяха моите щеки, иначе нямаше да стигна до никъде. Наградата за усилието обаче си заслужава напълно – преминаваш през най-вълшебните и дъхави поляни – то цветове, то аромати, нещо неописуемо. Долу в ниското се е сгушила хижата. Има много хора – едни разпънали палатки, други играят на фрийзби или просто са поседнали, мнозина похапват. Млад човек се хвали по телефона, че в момента е до хижа „Рай“, описва онова, що виждат очите му и за да прибави малко сол и пипер, разказва, че вече са им раздали одеалата в хижата, а в стаята са цели 40 човека на куп. Отсреща пасе стадо коне, а над цялата идилия е водопадът Райското пръскало.
Поради летния сезон той бе с по-малко вода от онова, което бяха виждали приятелите ни, но пак бе величав и прекрасен. Горд и строг в труднодостъпната си красота. Тук изядох най-вкусната лещена чорба и таратор, а кучето си получи каквото със сигурност заслужаваше – две кебапчета. След още снимки и събиране кураж за връщане назад, понеже времето минаваше, трябваше да се прежалим.
Изпитвах истински ужас от връщането, умората и болките в краката си казваха думата. Оказа се вярно, че пътят навръщане е доста по-лек, ала неподходящите ми гуменки, си казаха тежката дума и добре, че бяха щеките да ми служат като спирачки. Каквото и да говорим, в крайна сметка имахме зад гърба си един пълен работен ден вървене по тежък релеф. За пореден път се убедих в правотата на израза, че „власите се давят на края на Дунава“. Колкото по-наближавахме началната ни точка, толкова по се чувствах на ръба на силите си. Не вярвах, че дразнещата чалга може така да ме зарадва, но прокрадващите се през дърветата звуци бяха първият знак, че отново сме близо до цивилизацията. След това целите ми бяха прости и на части – да стигнем до колата на приятелите ни, после до нашата в Калофер, а след това и да се приберем вкъщи. Пътувах боса, с крака, вдигнати нагоре, а цели два дни след това си отспивах и болките по цялото ми тяло постепенно отминаваха.
Затова пък с възстановяването все повече и повече оставаше само и единствено споменът от нещо голямо, вълнуващо и истинско, което ми случи. Красоти, за които няма думи да бъдат описани. И гордостта, че бях там. Че това пътуване вече е част от живота ми. А убедена съм, струва си да се живее именно заради такива стойностни преживявания.
Преди две лета, заедно със съпруга ми, преминахме по еко-пътеката, свързваща единия от \"краищата\" на квартал Видима на град Априлци (намира се на около 20 км от Троян, 50 км от Ловеч и на около 80 км от Плевен) и, макар и донякъде, подстъпа към Райското пръскало. Преходът е далеч, далеч по-кратък и по-лесен от описания по-горе; подходящ е за хора, непривикнали към трудностите на планината. На всички, непосещавали град Априлци и кварталите му Зла река, Ново село, Острец и Видима: горещо ви ги препоръчвам. Преди 25 години родителите ми построиха къща във Видима. Уникалното е, че и до днес, вече заедно с моите деца, къпем ли се в река Видима, пием вода от нея. А местните хора, балканджиите - те са наистина от друга \"порода\"... - чисти, земни, гостоприемни.