"Боже мой, Николай, гледай какво става със знамето..."

„Отстъпвахме така: дружината вървеше напред, аз и полковникът вярвяхме зад всички. На турците само това им трябваше, т.е. да им обърнем гръб. Щом само им обърнахме гръб, и така започнаха да ни солят от три страни, че да дишаме беше трудно. На падащите гледахме като че ли се шегуват. Нагледахме се на кръвопролитие, но не можехме да им окажем никаква помощ. И ето вече отстъпваме назад, турците стрелят залпово по сто – сто и петдесет изстрела наведнъж и усилват още повече, а при нас виждаш само как хора падат. Изведнъж полковник Калитин ми вика: „Боже мой, Николай, гледай какво става със знамето, за бога, гълъбче, не може ли да го вземеш някакси.“ И действително положението с нашето знаме бе много опасно. Много, много тежко бе да се гледа тази картина. С една дума, докато полковник Калитин ми казваше тези няколко думи, аз сам видях как падаха подред три подофицера, които го носеха.

Турците разбраха, че това е знамето, и изпратиха към него цели табори от хора и започнаха да стрелят по него безконечно, но все пак господ го спаси от злодеите. Успях да отговоря: „Слушам, господин полковник“ и се спуснах в тръс натам, където се сражаваше святото знаме, за да го спася. Бях подминал малко напред, когато чух някой да ме вика по име, преди да съм стигнал до святото знаме. Огледах се на всички страни и още веднъж погледнах отдясно – сред отстъпващата тълпа видях двама българи да носят щабс-капитан Стесел, за когото бях като брат, през целия поход живяхме заедно. Той ме бе помолил преди в случай на някакво нещастие да съобщя на жена му. Като го видях, не можех да го подмина. Приближих се до него и видях, че е прострелян в гърдите. Предложих му да се качи на моя кон и той, макар и нищо да не каза, виждаше се, че иска. Слязох от коня, качих него и го предадох на българите, които го носеха. Единият от тях водеше коня, а на другия казах да държи него и ги изпратих. Полковникът нямаше нищо против това, даже се радваше. Като видя тази история, полковник Калитин сам препусна към знамето, взе го и веднага счупи дръжката му наполовина и без да бърза, започна да уговаря войниците да отстъпват със стрелба.

Не успях да направя и крачка от мястото си, когато полковникът извика: „Николай, вземи от някой войник пушка и ела при мен.“ Исках да направя така, но не успях да изпълня заповедта. Взех от един войник пушка, той носеше две, и поисках от него пачка патрони. Не успях да взема пачката от войника, когато полковник Калитин излетя от коня, улучен от смъртоносен куршум. Толкова беше тъжно да се види как конят му вдигна опашка и препусна с всички сили покрай мен по посока на неприятелската армия и как гръмна сред тях „ой, аллах“. Кълна се в бога, не мога да ви опиша тази мъка, колко тежко бе да понесеш това. Мисля, че който обича другарите си, той ще разбере положението, в което бях тогава. Но аз отмъстих веднага за него, по нашему, и си отдъхнах. Като гледах цялата тази картина, все едно ми беше, считах се за загинал.”

Николай Дудар-Караев, осетинец по произход, опълченец.

Източник: Българска история

На снимката: Гравюра от неизвестен автор, представяща връчването на Самарското знаме на Българското опълчение, допълнително оцветена през последните години.